Светлината се придвижи надолу, което означаваше, че е станала зелена, и Диоген бавно натисна педала на газта. Колата се понесе напред и зави надясно към Спрингс Роуд, докато той завърташе волана, оставяйки го да се плъзне през ръцете му, докато колата се изправяше. Той увеличи натиска върху педала на газта, като отслаби натиска, когато автомобилът наближи ограничението на скоростта. Вдясно от него минаваха още сиви картофени ниви, зад които се издигаха няколко реда сиви къщи, а отвъд тях - блатата Акабонак.
Всичко сиво, изящно сиво.
Диоген посегна към арматурното табло и завъртя вентилационния отвор на отоплението с няколко щраквания надясно, увеличавайки притока на топлина в купето от стъкло, стомана и пластмаса, което затваряше тялото му. Не чувстваше нито триумф, нито оправдание, а само любопитна празнота: такава, каквато се появява при постигането на нещо голямо, при завършването на дълго планирана работа.
Диоген живееше в сив свят. Цветовете не навлизаха в неговия свят, освен мимолетно, когато най-малко ги очакваше, надничайки от ъгъла на окото му като дзен-коан. Коан. Ко. Коан ко. Ko ko rico, ko ko rico...
Отдавна светът му бе отслабнал до нюанси на сивото, монохромна вселена от форми и сенки, където истинският цвят бе изчезнал дори от будните му сънища. Не, не съвсем. Подобно твърдение би било преструвка, мелодрама. В неговия свят имаше последно хранилище на цветове и то беше там, в кожената чанта до него.
Колата се движеше по пустия път. Никой не излизаше.
От промяната на монохромния пейзаж около него той разбра, че нощта се е отказала от властта си над света. Разсъмването не беше далеч. Но Диоген нямаше никаква полза от слънчевата светлина, както нямаше никаква полза от топлината, любовта, приятелството или от което и да е от безбройните неща, които подхранваха останалата част от човечеството.
Докато шофираше, той си възпроизвеждаше в детайли събитията от предишната нощ. Прегледа всяко действие, движение, изказване и с удоволствие се увери, че не е допуснал грешки. Същевременно мислеше за предстоящите дни, като мислено отмяташе подготовката, която щеше да направи, задачите, които щеше да трябва да изпълни, голямото пътуване, което щеше да извърши - и, aber natürlich, края на пътуването. Мислеше за Виола, за брат си, за детството си, многонишково мултиплексиране на будни сънища, които изглеждаха по-реални от настоящето. За разлика от другите торби с месо и кръв, които съставляваха неговия вид, помисли си Диоген, той можеше да обработва няколко различни потока от мисли едновременно в главата си.
Събитието, което бе лишило Диоген от цвят, бе отнело и способността му да спи. Беше му отказано пълно забвение. Вместо това той се унасяше, лежеше на леглото си в свят на будни сънища: спомени от миналото, конфликти, разговори, сраствания, някои животни, отровени и умиращи с изящна сдържаност, настръхнали тела върху разцепени рожби, риза за коса, изработена от нервни ганглии, буркан с прясна кръв - несвързани образи от миналото се разиграваха на екрана на съзнанието му като шоу с магически фенери. Диоген никога не им се противопоставяше. Съпротивата би била безсмислена, а самата безсмисленост, разбира се, трябваше да се противопоставя. Той оставяше сцените да влизат и излизат, както си искат.
Всичко това щеше да се промени. Голямото колело щеше да се завърти, защото той - в края на краищата - щеше да счупи пеперуда върху колело. Нещото, което беше обсебило съзнанието му, най-сетне щеше да бъде изгонено. Отмъщението му за брат му беше почти завършено.
Докато шофираше, Диоген остави мислите си да се върнат почти тридесет години назад. Отначало - след като това се бе случило - той се бе изгубил във вътрешния лабиринт на съзнанието си, лутайки се толкова далеч от реалността и здравия разум, колкото бе възможно да се отиде, докато дори малка част от него бе останала прозаична, обикновена, способна да взаимодейства с външния свят, чиято истинска природа сега - благодарение на Събитието - му се разкриваше.
Но след това - бавно, много бавно - само лудостта изгуби способността си да го приюти. Тя вече не беше утеха, дори горчива. И така, той се върна, но беше като водолаз, който се е гмурнал твърде дълбоко, изчерпал е въздуха и се е втурнал към повърхността, за да бъде разтърсен от криволичене.
Това беше най-лошият момент от всички.
И все пак точно в този момент, когато балансираше на жестокото острие на ножа на реалността, той разбра, че има цел, която го чака обратно в реалния свят. Двойна цел: равносметка и възвръщане. Това щеше да отнеме десетилетия планиране. В собствения му самореференциален свят това щеше да бъде произведение на изкуството: шедьовърът на живота му.