Защо тогава Ил ви подхожда.
И така, Диоген наистина се завърна в света.
Сега вече знаеше що за място е той в действителност и какви същества го обитават. Това не беше прекрасен свят, не, изобщо не беше прекрасен свят. Беше свят на болка, зло и жестокост, в който се разхождаха гнусни същества от урина, екскременти и жлъчка. Но новооткритата му цел, целта, към която бе насочил целия си интелект, правеше този свят поносим. Той се превърна в превъзходен хамелеон, който криеше всичко, всичко зад бързо сменяща се кожа от прикритост, увъртане, заблуда, ирония, хладна дистанцираност.
Понякога, когато волята му заплашваше да се разпадне, откриваше, че някои временни занимания са достатъчни, за да го отклонят, да го извадят от дълбините. Емоцията, която го крепеше, някой би нарекъл омраза, но за него това беше медовината, която го хранеше, която му даваше свръхчовешко търпение и фанатично внимание към детайлите. Откри, че може да живее не просто двойно или тройно, а всъщност да се превъплъщава в личностите и живота на половин дузина измислени хора в няколко различни страни, според нуждите на творчеството му.
Някои от тези личности той е приел години, дори десетилетия преди това, докато е подготвял сложната основа на своя генерален план.
Пред него има кръстовище. Диоген намали скоростта и зави надясно.
Нощта се бе отказала от властта си над света, но окръг Съфолк все още спеше. Успокояваше Диоген, че брат му Алойзиус не е един от потъналите в сладострастно или еротично затъмнение. Алоизий също нямаше да спи добре: никога повече. Точно сега той щеше да осъзнае напълно измеренията на това, което той, Диоген, му беше причинил.
Планът му имаше силата и функционалното съвършенство на добре смазан капан за мечки. И сега Алоизий беше попаднал в челюстите му, очаквайки пристигането на ловеца и милостивия куршум в мозъка. Само че Диоген нямаше да прояви такава милост.
Очите му се върнаха към чантата на пътническата седалка. Не я беше отварял, откакто я беше напълнил преди часове. Трансценденталният момент, когато разглеждаше - или по-скоро се вглеждаше - в диамантите на спокойствие, почти беше настъпил. Моментът на свобода, на освобождаване, за който толкова дълго бе копнял.
Защото само чрез интензивната, брилянтна, пречупена светлина, излъчвана от дълбоко оцветен диамант, Диоген можеше да се измъкне, макар и за миг, от черно-белия си затвор. Само тогава той можеше да си възвърне най-слабия и най-търсен спомен - същността на цвета. А от всички цветове, за които най-много копнееше, червеното беше неговата огромна страст. Червеното във всичките му безбройни проявления.
Сърцето на Луцифер. Това беше мястото, където щеше да започне и където щеше да свърши. Алфата и омегата на цветовете.
След това трябваше да се погрижи за Виола.
Всички инструменти бяха почистени, полирани, изгладени и изгладени до най-острите им ръбове. Виола щеше да отнеме известно време. Тя беше вино "гранд кру", което заслужаваше да бъде извадено от избата, да се постави на стайна температура, да се отвори и да се остави да диша - преди да му се насладим, една след друга, докато не остане нищо. Тя трябваше да страда - не заради себе си, а заради следите, които щеше да остави по тялото ѝ. И никой нямаше да може да разтълкува тези следи по-добре от Алоизиус. Те щяха да предизвикат у него страдание, равно на болката, която причиняваха на собственика на тялото, ако не и по-голямо.
Може би щеше да започне с пресъздаване във влажното каменно мазе на вилата на сцената, изобразена в "Юдит и Олоферн". Това винаги е била любимата му картина на Караваджо. Беше стоял пред нея с часове в Националната галерия за антично изкуство в Рим, потънал във възхищение: прекрасната малка браздичка на решителност върху челото на Юдит, докато обработваше ножа; начинът, по който държеше всяка част от тялото си, с изключение на голите си ръце и мишци, настрана от разхвърляната работа; ярките силни въжета кръв, които разрязваха диагонално чаршафите. Да, това щеше да е добро начало. Може би двамата с Виола дори биха могли да изучават картината заедно, преди да се захване с работа. Юдит и Олоферн. С разменени роли, разбира се, и с добавена калаена купа за кръвопускане, за да не се изгуби нищо от скъпоценния нектар...