Диоген мина през пустото село Джерард Парк. Пред него се появи заливът Гар-Динърс, скучен студен цинков лист, начупен от тъмните очертания на далечни острови. Колата се отпусна надясно на Герард Драйв, от едната му страна беше пристанището Акабонак, а от лявата - заливът. Оставаше по-малко от миля. Докато шофираше, той се усмихна едва забележимо.
"Vale, frater" - промълви той на латински. "Vale."
Виола беше придърпала стола до заскрежения прозорец и наблюдаваше първата ивица светлина, която се прокрадваше над черния Атлантик - петно от мръсен тебешир - с чувство на сюрреалистична отстраненост. Беше като кошмар, от който не можеше да се събуди, сън, който беше толкова реален и ярък, колкото и безсмислен. Най-много я плашеше осъзнаването на това колко труд и разходи е направил Диоген, за да създаде тази затворническа килия - заковани стоманени стени, под и таван, стоманена врата с ключалка от сейф, да не говорим за нечупливите прозорци, специалните водопроводни и електрически инсталации. Беше толкова сигурна, колкото килия в затвор с най-висока степен на сигурност - може би и повече.
Защо? Наистина ли беше възможно с наближаването на зората да й остават само минути живот?
За пореден път тя изтласка от ума си тази безполезна спекулация.
Отдавна беше стигнала до извода, че бягството е невъзможно. В изграждането на затвора ѝ беше вложен много труд и всяко нейно усилие да потърси изход беше предвидено и блокирано. Той беше изчезнал през цялата нощ - поне това сякаш ѝ казваше пълната тишина. От време на време тя бе блъскала и крещяла по вратата, като в един момент бе удряла един стол в нея отново и отново, докато столът не се разпадна в ръцете ѝ. Никой не беше дошъл.
Мазната от тебешир придоби леко кървав оттенък: зловещо сияние над надигащия се Атлантик. Свиреп вятър осея тъмния океан с неясни петна от бели капки. Снопчета замръзнал сняг - или пясък? - се полюшваха по земята.
Изведнъж тя седна, рязко се разсъни. Беше чула слаб приглушен звук от отваряне на врата. Тя се втурна към собствената си врата и притисна ухо към нея. Най-слабият звук идваше отдолу: стъпки, затваряне на врата.
Той се беше върнал.
Тя изпита внезапен страх и погледна през стаята към прозореца. Слънчевият лъч тъкмо се издигаше над сивия Атлантик и също толкова бързо се издигаше в черна лента от буреносни облаци. Беше се постарал да пристигне точно на разсъмване. Навреме за екзекуцията.
Виола сви устни. Ако си мислеше, че ще я убие без борба, жестоко се лъжеше. Тя щеше да се бори с него до смърт...
Преглътна, осъзнавайки колко глупава е смелостта ѝ, насочена срещу човек, който със сигурност ще има оръжие и ще знае точно как да го използва.
Бореше се с внезапната, паническа хипервентилация. В нея се надигнаха странни противоречиви чувства: от една страна, спешно, инстинктивно желание за оцеляване на всяка цена; от друга, вкоренена потребност да умре - ако смъртта всъщност е близо - с достойнство, а не с викове и борба.
Чуха се още звуци и тя, без да се замисля, веднага легна на пода, за да се вслуша в малкото пространство между вратата и прага. Звуците все още бяха слаби и приглушени.
Тя се изправи и изтича в банята, изтръгна тоалетната хартия от съда, разгъна я със силно разтърсване на ръката и издърпа картонената тръба на свобода. След това се върна до рамката на вратата, притисна единия край на тубата към ухото си, а другия притисна към дългата пукнатина на рамката.
Сега тя чуваше много по-добре: шумолене на дрехи, поставяне на няколко вещи, звук от отключване на брава.
Изведнъж рязко си пое дъх. После дълго, дълго мълчание. Изминаха пет минути.
След това се чу странен и ужасен звук: ниско, агонизиращо кикотене, почти като предупредителен стон на котка. Той се издигаше и снижаваше в певчески стил, след което изведнъж увеличи силата си и се превърна във вик на чиста, неразредена, абсолютна мъка. Беше нечовешки, беше крясък на жив мъртвец, беше най-ужасяващият звук, който някога беше чувала - и идваше от него.
ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА
Таксито спря пред сградата на "Таймс". Смитбак нетърпеливо подписа разписката за кредитната карта - цената на билета беше 425 долара - плащайки с картата, която беше взел в апартамента си. Той върна квитанцията на таксиметровия шофьор, който я взе с намръщена физиономия.
"Къде е бакшишът?" - попита шофьорът.
"Шегувате ли се? За това, което ви платих, можех да летя до Аруба."