"Слушай, приятелю, имам бензин, застраховка, разходи догоре..."
Смитбак затръшна вратата и се втурна в сградата, спринтирайки към асансьора. Просто щеше да се свърже с Дейвис, да съобщи на шефа си, че се е върнал в града, да се увери, че работата му не е на дневен ред - и след това щеше да се насочи направо към музея и Нора. Беше четвърт час след девет: тя не се беше появила в апартамента и той предположи, че вече е тръгнала за работа.
Натисна бутона за тридесет и третия етаж и зачака, докато асансьорът се издигаше с безумна бавност. Най-сетне пристигна и той излезе от колата и се затича по коридора, като спря пред вратата на Дейвис достатъчно дълго, за да си поеме дъх и да заглади непокорната си косица, която сякаш винаги се появяваше в най-неподходящия момент.
Пое си дълбоко дъх и учтиво потропа по вратата.
"Отворено е" - чу се гласът.
Смитбак пристъпи напред към вратата. Слава Богу: Хариман не се виждаше никъде.
Дейвис вдигна поглед от бюрото си. "Бил! Казаха ми, че си в "Сейнт Люк", на практика на прага на смъртта."
"Бързо се възстанових."
Дейвис го изгледа, очите му бяха забулени. "Радвам се, че изглеждаш толкова дебел и щастлив." Той направи пауза. "Да разбирам ли, че ще ни предоставите бележка от лекаря си?"
"Разбира се, разбира се", заекна Смитбек. Предположи, че Пендъргаст може да поправи това, както изглеждаше, че може да поправи всичко останало.
"Избрахте удобен момент да изчезнете." В гласа на Дейвис се долавяше ирония.
"Не съм го избрал аз. То избра мен."
"Седнете."
"Е, тъкмо бях на път..."
"О, извинявайте - не разбрах, че имате неотложен ангажимент."
Като чу ледения тон в гласа, Смитбек реши да седне. Умираше от нетърпение да види Нора, но нямаше да си струва да вбесява Дейвис повече, отколкото вече го беше направил.
"Брайс Хариман успя да поеме работата по време на неотдавнашното ти неразположение, както по убийството на Дюшан, така и по онова другото в музея, тъй като полицията вече твърди, че те са свързани..."
Смитбек седна напред на стола. "Извинете ме. Казахте убийство в музея? В кой музей?"
"Наистина не си бил в час. Природонаучният музей в Ню Йорк. Преди три дни там е бил убит куратор..."
"Кой?"
"Никой, за когото да съм чувал. Не се притеснявай за това, отдавна не си в тази история - Хариман я е поел". Той измъкна един манилски плик. "Ето какво имам за теб вместо това. Това е голяма история и ще бъда откровен с теб, Бил: изпитвам известно притеснение да я поверя на човек с разклатено здраве. Бих обмислил да я предам и на Хариман, само че той и без това има много работа, а и вече беше на терен, когато новината се появи преди двайсет минути. Снощи е имало голям обир в музея. Изглежда, че тези дни е много оживено място. Ти си този, който има контакти там, ти си написал онази книга за мястото - така че това е твоя история, въпреки чувството ми на загриженост".
"Но кой...?"
Той запрати плика към Смитбек. "Снощи някой е почистил диамантената зала, докато се е провеждала голяма церемония. В десет часа ще има пресконференция. Вашите пълномощия са там." Той погледна часовника си. "Това е половин час, по-добре да се движиш."
"За убийството в музея - повтори Смитбек. "Кой беше той?"
"Както казах, никой важен. Един нов служител на име Грийн. Марго Грийн."
"Какво?" Смитбак се вкопчи в седалката и се олюля. Това беше невъзможно. Невъзможно.
Дейвис погледна Смитбек с тревога. "Добре ли си?"
Смитбек се изправи на треперещи крака. "Марго Грийн... убита?"
"Познавате ли я?"
"Да." Смитбак едва успя да произнесе думата.
"Е, тогава по-добре, че не се занимавате с историята", каза Дейвис енергично. "Да правиш репортаж по твърде близка до теб тема, казваше моят стар редактор, е все едно да се опитваш да бъдеш свой собствен адвокат: имаш глупак за адвокат и глупак за а-хе! Къде отиваш?"
ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА
КОГАТО Нора зави от Кълъмбъс авеню на Западна 77-ма улица, веднага разбра, че в музея се е случило нещо голямо. Музейната улица беше препълнена с полицейски автомобили, необозначени коли и фургони от местопрестъплението, които на свой ред бяха заобиколени от телевизионни фургони и гъмжаща от репортери тълпа.
Тя провери часовника си - беше четвърт час преди десет, обикновено време, когато музеят все още се събуждаше. Сърцето ѝ се ускори: дали е имало още едно убийство?