Изведнъж Пендъргаст седна, като че ли се чу счупване на стоманена пружина.
Д'Агоста се провря през още няколко тежки храсталака, после погледна в огледалото за обратно виждане. Нищо. Крейсерите бяха спрели, но Д'Агоста знаеше, че почивката им е само временна. Всички полицейски участъци по Южния бряг разполагаха с плажни патрулни колички - той знаеше, че е карал такава, в друг живот, само преди няколко месеца. Те все още бяха в дълбока каша и той щеше да трябва да намери някакъв друг начин да-
"Спри камиона!" Пендъргаст каза рязко.
"Няма как, трябва да..."
"Спри!"
Нещо в тона накара Д'Агоста да натисне спирачките. Те се завъртяха бясно и спряха под сянката на една надвиснала дюна. Той изгаси светлините и двигателя едновременно. Това беше лудост. Бяха оставили следи, които всеки идиот можеше да проследи.
Радиото все още предаваше пресконференцията и Пендъргаст слушаше внимателно.
"... винаги са били надеждно заключени в трезора на застрахователната компания на музея. Скъпоценният камък беше твърде ценен, за да бъде изложен на показ - застрахователната ни компания не би позволила това".
Пендъргаст се обърна към Д'Агоста, а лицето му бе озарено от учудване и внезапна, пламенна надежда.
"Това е то!"
"Какво?"
"Диоген най-накрая е направил грешка. Това е откритието, от което се нуждаем." Беше извадил мобилния си телефон.
"По дяволите, бих искал да знам за какво говориш."
"Ще направя няколко обаждания. Отсега нататък имаш само една жизненоважна задача, Винсънт: да ни върнеш в Манхатън".
Слабият звук на сирена се разнесе иззад паравана от дюни.
ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Смитбек бавно ЗАТРИ мобилния си телефон, зашеметен от странното обаждане, което току-що беше получил. Откри, че Нора го гледа с любопитство. Най-сетне бяха отворили служебния вход на музея и служителите се втурнаха покрай тях, бързайки да се сдобият с топлината на закрито.
"Какво става, Бил?" - попита тя. "Кой беше този?"
"Специален агент Пендъргаст. Успя да ме проследи по този мобилен телефон назаем, който взех от "Таймс".
"Какво искаше?"
"Извинявай?" Чувстваше се зашеметен.
"Казах, какво е искал? Изглеждаш като в шок."
"Току-що ми направиха едно необикновено предложение."
"Предложение? За какво говориш?"
Смитбек се събуди и хвана Нора за рамото. "Ще ти разкажа за него по-късно. Слушай, ще бъдеш ли добре тук? Притеснявам се за безопасността ти, след като Марго е мъртва и всички тези предупреждения на Пендъргаст".
"Най-безопасното място в Ню Йорк в момента е вътре в този музей. Там трябва да има хиляда полицаи."
Смитбек кимна бавно, замислен. "Вярно."
"Слушай, аз трябва да отида на работа."
"Ще дойда с теб. Трябва да говоря с д-р Колопи."
"Коллопи? Успех."
Смитбак вече виждаше голяма, разгневена тълпа от репортери, които бяха възпрепятствани да влязат в музея от редица полицаи и охранители. Никой не влизаше освен служителите. А Смитбек беше добре познат - твърде добре познат на охраната.
Той усети как Нора слага ръка на рамото му. "Какво ще правиш?"
"Трябва да вляза вътре."
Нора се намръщи. "Това има ли нещо общо с обаждането на Пендъргаст?"
"Сигурно има." Той погледна в зелените ѝ очи, а погледът му блуждаеше по медната ѝ коса и луничките на носа. "Знаеш ли какво наистина бих искал да направя..."
"Не ме изкушавай. Имам много работа за вършене. Днес е публичното откриване на изложбата - ако изобщо някога отворим отново."
Смитбек я целуна и прегърна. Започна да се откъсва, но разбра, че Нора не го пуска.
"Бил - промълви тя в ухото му, - слава Богу, че се върна".
Държаха се още няколко мига, след което Нора бавно отпусна ръцете си. Тя се усмихна, намигна, после се обърна и влезе в музея.
Смитбек наблюдаваше изчезващата ѝ форма. След това се вмъкна в тълпата от служители, подредени пред вратата, заобикаляйки гъсталака от репортери, които се бяха отдръпнали встрани. Всички служители бяха извадили личните си карти, а тълпата беше гъста. Полицаи и охранители на музея проверяваха документите на всички: влизането щеше да е трудна задача. Смитбек се замисли за момент, после извади визитната си картичка и надраска кратка бележка на гърба.