Когато дойде неговият ред да премине през бариерата за сигурност, един охранител му препречи пътя. "ЛИЧНА КАРТА?"
"Аз съм Смитбек от "Таймс".
"На грешното място си, приятелю. Пресата е там."
"Слушайте ме. Имам много спешно и лично съобщение за д-р Колопи. То трябва да му бъде предадено незабавно, иначе ще паднат глави. Не се шегувам. Вашето също" - Смитбек погледна табелката с името на охранителя - "Господин Примус, ако не го предадете".
Охранителят се поколеба, а в очите му се появи страх. През последните години администрацията на музея не беше улеснила живота на тези, които бяха на дъното, създавайки климат на страх, а не на семейство. Смитбак и преди бе използвал този факт с добър ефект и се надяваше, че ще проработи отново.
"За какво става дума? - попита пазачът на име Примус.
"За кражбата на диаманти. Имам лична информация."
Стражът сякаш се поколеба. "Не знам..."
"Не ви моля да ме пуснете вътре. Моля ви да предадете тази бележка директно на директора. Не на секретарката му, не на никой друг - само на него. Вижте, аз не съм някакъв глупак, разбира се? Ето моите пълномощия."
Охранителят взе пропускът за пресата и го погледна със съмнение.
Смитбек натисна съобщението в ръката му. "Не го четете. Сложи го в плик и го предай лично. Повярвайте ми, ще се радвате, че сте го направили."
Охранителят се поколеба за миг. След това взе картата и се оттегли в офиса на охраната, като след няколко мига се появи отново с плика. "Запечатах го тук, никога не съм го поглеждал".
"Добър човек." Смитбек надраска плика: "За д-р Колопи, изключително важно, да се отвори незабавно. От Уилям Смитбак младши от "Ню Йорк Таймс".
Охранителят кимна. "Ще се погрижа да бъде доставено."
Смитбек се наведе напред. "Вие не разбирате. Искам да ми го доставите лично." Той се огледа наоколо. "Не вярвам на никого от тези боклуци."
Охранителят се изчерви и кимна. "Добре." С плик в ръка той изчезна в коридора.
Смитбак го изчака с мобилен телефон в ръка. Минаха пет минути. Десет.
Петнадесет.
Смитбак се разхождаше отчаяно. Това не изглеждаше добре.
Тогава телефонът му иззвъня пронизително. Той го отвори бързо.
"Това е Колопи" - чу се патрицианският глас. "Това ли е Смитбек?"
"Да, това е той."
"Един от охранителите ще ви придружи до кабинета ми незабавно."
Сцена на контролиран хаос посрещна Смитбек, когато той се приближи до величествените, резбовани дъбови врати на кабинета на директора. Отвън имаше сбирщина от нюйоркски полицаи, детективи и музейни служители. Вратата беше затворена, но веднага щом ескортът на Смитбак го обяви, той беше въведен вътре.
Колопи стоеше и крачеше пред голям ред извити прозорци, сключил ръце зад гърба си. Отвъд прозорците се простираше зимната пустош на Сентръл парк. Смитбак разпозна директора по сигурността Манети, както и още няколко служители на музея, застанали пред бюрото на Колопи.
Директорът на музея го забеляза и спря да крачи. "Г-н Смитбак?"
"Това съм аз."
Колопи се обърна към Манети и другите служители. "Пет минути."
Той ги изгледа как си тръгват, после се обърна към Смитбак. Той стискаше картата в едната си ръка, а лицето му беше леко зачервено. "Кой стои зад този скандален слух, господин Смитбек?"
Смитбек преглътна. Трябваше да направи така, че това да звучи добре. "Това не е точно слух, сър. Дойде от поверителен източник, който не мога да разкрия. Но аз се обадих няколко пъти и го проверих. Изглежда, че може да има нещо в него."
"Това е недопустимо. Имам достатъчно грижи и без това. Това са просто някакви странни спекулации, които е най-добре да бъдат пренебрегнати."
"Не съм сигурен, че това е разумно."
"Защо? Нали няма да публикувате подобни необосновани клевети в "Таймс"? Твърдението ми, че диамантът е на сигурно място в нашата застрахователна компания, би трябвало да е достатъчно."
"Вярно е, че "Таймс" не публикува слухове. Но както казах, имам надежден източник, който твърди, че това е вярно. Не мога да го пренебрегна."
"По дяволите."
"Позволете ми да ви задам един въпрос - каза Смитбек, като запази гласа си душата на разумността. "Кога за последен път лично сте виждали "Сърцето на Луцифер"?
Колопи го стрелна с поглед. "Ще да е било преди четири години, когато подновихме полицата."