Бек беше извадил радиото си. "Командване на сигурността? Тук е Самюъл Бек. Затворете сградата! Заключете я! Не искам никой да излиза навън - нищо да не излиза - нито боклук, нито поща, нито хора, нищо! Чувате ли ме? Изключете асансьорите, заключете стълбищата. Искам пълна тревога за сигурността и всички служители по сигурността да търсят Джордж Каплан. Направете снимка на лицето му от видеокамерата на контролно-пропускателния пункт. Никой да не напуска сградата, докато не установим кордон за сигурност. Не, по дяволите с противопожарните разпоредби! Това е директна заповед! И искам рентгенов апарат, подходящ за откриване на погълнат или скрит скъпоценен камък, заедно с технически екип с пълен персонал, който да го обслужва, на входа на Шесто авеню, на два пъти."
Той се обърна към останалите. "И никой от вас, никой от вас няма да напуска тази стая без мое разрешение."
Два изтощителни и изпълнени с изпитания часа по-късно Смитбак се озова на една опашка с, както изглеждаше, хиляда служители на "Афилиейт Трансглобал Иншурънс". Линията се виеше безкрайно из вътрешното фоайе на сградата, като се завъртя три пъти около асансьорните кабини. От другата страна на фоайето той виждаше служители, които прекарваха колички с поща и пакети и ги прекарваха през рентгенови апарати, каквито има на летищата. Каплан не беше намерен - и в частен план Смитбек знаеше, че няма да бъде намерен.
Когато Смитбак се приближи до началото на линията, той чу шум от гласове, издигнати в спор, от голяма група хора, които бяха изтласкани настрани и отказаха да се подложат на рентгенова проверка. Навън имаше пожарни коли с мигащи светлини, полицейски коли и неизбежната група журналисти. Когато всеки човек на опашката беше щателно претърсен и след това пуснат през рентгена, а накрая излезе в сивия януарски следобед, се чуваха разпръснати аплодисменти и светкавици от фотоапарати.
Смитбек се опитваше да контролира потенето си. С напредването на минутите нервността му само се засилваше. За хиляден път се проклинаше, че се е съгласил на това. Вече два пъти го бяха претърсвали, включително с отвратително претърсване на телесните кухини. Поне останалите в заседателната зала бяха подложени на същия вид претърсване, като Колопи настояваше за него и останалите, включително служителите на "Афилиейт Трансглобал Иншурънс" и дори Бек. Междувременно Колопи - почти безсилен от вълнение - правеше всичко възможно да убеди Смитбек да мълчи, да не публикува нищо. О, Боже, ако само знаеха...
Защо, о, защо изобщо се беше съгласил на това?
Сега на опашката пред него имаше само още десет души. Вкарваха хората един по един в нещо, което приличаше на тясна телефонна кабина, в която не по-малко от четирима техници разглеждаха различни CRT екрани, прикрепени към нея. Някой пред него слушаше транзисторно радио, заедно с всички останали, които се тълпяха наоколо - удивително как се разпространяват новините - и се оказа, че истинският Каплан е бил освободен невредим пред кафявия си камък преди половин час и сега е разпитван от полицията. Все още никой не знаеше кой е фалшивият Каплан.
Оставаха само още двама души. Смитбек се опита да преглътне, но установи, че не може. Стомахът му се свиваше от страх. Това беше най-лошата част. Най-лошото от всичко.
И сега беше неговият ред. Двама техници го изправиха на килимче с обичайните жълти следи и го претърсиха за пореден път, малко прекалено старателно за утеха. Те провериха временния му пропуск за сградата и пълномощията му за пресата. Накараха го да отвори устата си и я претърсиха с клещи за език. След това отвориха вратата на кабината и го вкараха вътре.
"Не мърдай. Дръжте ръцете си отстрани. Гледайте мишената на стената..." Указанията се изтърколиха с бърза ефективност.
Чу се кратко бръмчене. През предпазното стъкло Смитбек видя как техниците преглеждат резултатите. Накрая един от тях кимна.
Един техник от другата страна отвори вратата, сложи твърда ръка на ръката на Смитбак и го издърпа навън. "Свободен сте да си вървите - каза той, като посочи изхода на сградата.
Докато жестикулираше, техникът се допря за кратко до страната на Смитбак.
Смитбек се обърна и измина десетте метра до въртящата се врата - най-дългите десет метра в живота му.
Навън той закопча палтото си, премина през ръкавицата от светкавици, игнорира викащите въпроси, промъкна се през тълпата и тръгна твърдо по Авенюто на Америките. На 56-а улица извика такси и се вмъкна отзад. Даде на шофьора адреса на апартамента си, изчака, докато таксито излезе от движението, обърна се и пет минути се взираше през задното стъкло.