"Железопътният обръщач?"
"Отлично! А знаеш ли местоположението му?"
"Да."
"Добре. Ще го направим там. Несъмнено ще искаш да вземеш със себе си своя верен помощник Вини."
"Възнамерявам да го направя."
"Слушай ме внимателно. Ще се срещнем там в... шест минути преди полунощ. Влезте през тунел VI и бавно излезте на светло. Вини може да се задържи в тъмното и да ви прикрива, ако желаете. Накарай го да донесе оръжието си по избор. Това ще ме държи честен. Не се притеснявайте да донесете своя "Лес Баер" или какъвто и да е моден аксесоар, който носите тези дни. Няма да има стрелба, освен ако нещо не се обърка. А нищо няма да се обърка. Аз искам моя диамант, а ти искаш своята виола да гамба. Ако познаваш разположението на "Железния часовник", ще разбереш, че той е идеалното място за нашата, да кажем, сделка.
"Разбирам."
"И така, имам ли одобрението ти, братко? Доволен ли си, че не мога да те измамя?"
Пендъргаст замълча за миг. "Да."
"Тогава а престо."
И телефонът заглъхна.
"От този гад ме побиват тръпки" - каза Д'Агоста.
Пендъргаст седя дълго време в мълчание. След това отново свали кърпичката, избърса челото си, отново сгъна кърпичката.
Д'Агоста забеляза, че ръцете на Пендъргаст леко треперят.
"Всичко е наред?" - попита той.
Пендъргаст поклати глава. "Нека приключим с това." Но вместо да помръдне, той остана неподвижен, сякаш дълбоко замислен. Изведнъж сякаш стигна до някакво решение. После се обърна и - за изненада на Д'Агоста - пое ръката му.
"Има нещо, за което ще те помоля - каза Пендъргаст. "Предупреждавам те предварително: то ще противоречи на всичките ти инстинкти като партньор и като приятел. Но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че това е единственият начин. Няма друго решение. Ще го направите ли?"
"Зависи какво е то."
"Неприемливо. Първо искам обещанието ти."
Д'Агоста се поколеба.
По лицето на Пендъргаст се настани загриженост. "Винсънт, моля те. Абсолютно критично важно е да мога да разчитам на теб в този екстремен момент".
Д'Агоста въздъхна. "Добре. Обещавам."
Уморената рамка на Пендъргаст се отпусна с очевидно облекчение. "Добре. А сега, моля, слушайте внимателно."
ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТ
Диоген Пендъргаст дълго се взираше в мобилния телефон, който лежеше на боровата маса. Единственият признак за силната емоция, която преминаваше през него, беше слабото потрепване на малкия пръст на лявата му ръка. На лявата му буза се беше появило петнисто сиво петно и - ако се погледнеше в огледало, което правеше само когато се маскираше - знаеше, че щеше да открие, че ожо сарко му изглежда по-мъртво от обикновено.
Накрая погледът му се отклони от телефона към малка бутилка, покрита с гумена мембрана, а до нея лежеше стъклена и стоманена подкожна игла. Вдигна шишенцето, задържа го с главата надолу, докато вкарваше иглата, измъкна малко количество, помисли за момент, измъкна още, след което закри иглата с пластмасов протектор и я сложи в джоба на костюма си.
След това погледът му се насочи към тестето с карти таро, което се намираше на ръба на масата. Това беше колодата на Албано-Уейт - тази, която той предпочиташе. Вдигна я, разбърка я с ръка и сложи три карти с лицето надолу пред себе си в разграфен вариант, известен като "циганско теглене".
Остави останалата част от тестето настрана и обърна първата карта: "Върховната жрица". Интересно.
Той премести ръката си към втората карта и я обърна. Тя показваше висок, слаб мъж в черно наметало, обърнат настрани, с наведена глава. В краката му имаше преобърнати златни чаши, от които се разливаше червена течност. На заден план се виждаше река, а отвъд нея - забранителен на вид замък. Петте чаши.
При това Диоген си пое рязко дъх.
Сега ръката му се премести по-бавно към третата и последна карта. Той се поколеба за миг, после я обърна.
Тази карта беше обърната с главата надолу. На нея беше изобразена ръка над пуст пейзаж, която се подаваше от тъмен облак дим. Тя държеше масивен меч със скъпоценна дръжка. На края на острието му бе забодена златна корона.
Асото на мечовете. Обърнат.
Диоген се вгледа в картата за миг, после бавно издиша. Вдигна я с трепереща ръка, после с едно рязко движение я разкъса на две, после отново на две и разпръсна парчетата.
Сега неспокойният му поглед се премести към черната кадифена кърпа, разстлана и навита по краищата, върху която лежаха 488 диаманта, почти всички наситено оцветени, блестящи под ярката скъпоценна светлина, закрепена за ръба на масата.