"Какво искаш?" - попита тя хрипливо.
Той все още я гледаше. "Започвам да разбирам какво толкова очарователно намери брат ми в теб. Вие, разбира се, сте красива и интелигентна, както и енергична. Но има едно качество, което притежаваш и което наистина ме изумява. Ти не се страхуваш."
Тя не удостои това с отговор.
"Би трябвало да се страхуваш."
"Ти си луд."
"Тогава аз съм като Бог, защото ако има Бог, той самият е луд. Чудя се защо е така, че не изпитваш страх. Смел ли си или глупав - или просто ти липсва въображение, за да си представиш собствената си смърт? Виждате ли, аз мога да си я представя, представял съм си я толкова ясно.
Когато те гледам, виждам торба, пълна с кръв, кости, вътрешности и месо, придържана от най-крехката и уязвима обвивка, която толкова лесно се пробива, толкова лесно се разкъсва или разкъсва. Трябва да призная, че го очаквах с нетърпение."
Той я погледна внимателно. "Ах! Дали най-накрая открих нотка на страх?"
"Какво искаш?" - повтори тя.
Той вдигна ръката си, отвори я с едно завъртане и показа ослепителен скъпоценен камък между палеца и показалеца. Светлината на тавана го удари, хвърляйки блестящи отломки из стаята.
"Ултима Туле."
"Извинете?"
"Това е диамант, известен като Ултима Туле, наречен така по стих от една от Георгиките на Вергилий. Това е латинското название на "Най-крайната Туле", земята на вечния лед."
"Аз също четях латински в училище - саркастично каза Виола.
"Тогава ще разбереш защо този диамант ми напомни за теб".
С още едно движение на китката той ѝ го подхвърли. Тя инстинктивно го хвана.
"Малък подарък за сбогуване."
Нещо в начина, по който каза "тръгване", я накара да се почувства грозно. "Не искам никакъв подарък от теб."
"О, но това е толкова подходящо. Двадесет и два карата, шлифован като принцеса, с оценка IF Flawless, с цвят D. Запозната ли си с класификацията на диамантите?"
"Какъв гнилоч говориш!"
"D се дава на диамант, който е напълно без цвят. Нарича се още бял. Смята се от хората без въображение за желана черта. Гледам те, Виола, и какво виждам? Богата, титулувана, красива, блестяща и успешна жена. Имаш прекрасна кариера като египтолог, имаш очарователна къща на остров Капрая, имаш голямо старо семейно имение в Англия. Без съмнение смятате, че живеете пълноценно. Не само това, но сте имали връзки с различни интересни мъже - от оксфордски професор до холивудски актьор и известен пианист - дори с италиански футболист. Как другите трябва да ви завиждат!"
Виола е шокирана от това нахлуване в личния ѝ живот. "Ти, по дяволите..."
"И все пак не всичко е такова, каквото изглежда. Нито една от връзките ти не се е получила. Без съмнение си казваш, че вината е в мъжете. Кога ще ти хрумне, Виола, че вината е в теб самата? Ти си точно като този диамант - безупречен, блестящ, съвършен и напълно безцветен. Всичките ти тъжни опити да изглеждаш вълнуваща, нестандартна са точно такива - тъжни опити." Той се засмя рязко. "Сякаш изкопаването на мумии, копаенето на корени в малкия ти парцел край Средиземно море може да ти придаде характер! Този диамант, който целият свят смята за толкова съвършен, в действителност е мъртвороден. Като теб. Ти си на тридесет и пет години и си недолюбван и необичан. Толкова отчаяно търсиш любов, че прелиташ половината свят в отговор на писмо от мъж, когото си виждала само веднъж! Ултима Туле е твоя, Виола. Заслужила си я."
Виола се зачуди. Думите му бяха като физически удар след удар, всеки от които намираше своето място. Този път тя нямаше отговор.
"Точно така. Без значение къде ще отидеш, ще живееш в Ултима Туле, страната на вечния лед. Както някой беше казал: Където и да отидеш, там си. В теб няма любов, няма да има и любов към теб. Безплодието е твоята съдба."
"Ти и твоето късче стъкло можете да се сплетете!" - извика тя и яростно хвърли камъка обратно към него.
Той ловко го улови. "Казваш, че е стъкло? Знаеш ли какво направих вчера, докато ти беше тук съвсем сама?" "Не, не.
"Интересът ми към твоя живот би бил неоткриваем дори за най-мощния микроскоп".
Диоген извади от джоба си квадратче вестникарска хартия и го разгъна, разкривайки първата страница на "Ню Йорк Таймс" от този ден.
Тя се вгледа в нея от другия край на стаята, като се опитваше да различи заглавията.
"Ограбих Залата с диамантите на Астор в Природонаучния музей. Това е престъпление, което планирах от много години. Създадох си нова самоличност, за да го извърша. А вие ми помогнахте да го направя. Ето защо исках да ти дам този камък. Но ако не го искаш..." Той сви рамене и го пъхна в джоба си.