Д'Агоста извади своя Глок 29, плъзна пълнителя, провери го и го прибра на мястото му.
"Знаеш ли какво да правиш?"
Д'Агоста кимна.
Двамата се придвижиха напред бавно и безшумно, Пендъргаст отпред, Д'Агоста плътно зад него. Той провери часовника си, като го държеше на сантиметри от носа си: дванайсет минути до полунощ.
"Запомни - прошепна Пендъргаст. "Прикривай ме оттук."
Д'Агоста се облегна на стената. От тази гледна точка той имаше добра видимост към огромното пространство пред себе си. Това, което видя, почти спря дъха му. Беше огромен кръгъл свод, изграден от гранитни блокове, осеяни с варовик и мръсотия, невероятна романска подземна масивност. Подът на свода се пресичаше от железопътен обръщач: един-единствен релсов път, простиращ се от едната до другата стена, вграден в огромен железен кръг. В свода влизаха дванадесет сводести тунела, разположени на равни разстояния един от друг. Над устието на всеки от тях имаше малка, покрита с грим светлина, както и издълбана римска цифра от I до XII.
Значи това е Железният часовник - помисли си той.
Баща му беше любител на железниците и Д'Агоста знаеше нещо за железопътните обръщачи. Въртящите се въртележки обикновено се намираха на крайната гара на дадена железница: един коловоз водеше към въртележката, а отвъд нея се намираше полукръгла кръгла сграда с отсеци за съхранение на локомотиви. Тук обаче, в близост до гара Пенсилвания и в една от най-натоварените мрежи от железопътни линии в света, въртележката очевидно имаше друго предназначение: тя беше просто свързващо звено, начин да се позволи на влаковете да преминат от една поредица от релси и тунели към друга.
Звукът на капеща вода отекна в огромното пространство и той видя далеч горе ледени висулки по горния свод. Капките се въртяха надолу през мръсен кръг от светлини, за да се приземят в черни локви долу.
Чудеше се дали някъде там, в мрака на някой от останалите единадесет железопътни тунела, не го чака Диоген.
Точно тогава чу слаб тътен, последван от нарастващ прилив на въздух. Пендъргаст се оттегли обратно в тунела, като подкани Д'Агоста да направи същото. Миг по-късно от едно от устията на тунела изскочи крайградски влак и премина с гръм и трясък през въртележката, прозорците проблясваха, докато той се стрелкаше през пространството, след което се върна обратно в мрака. Ревът затихна до грохот, после до шумолене. И тогава, със силен звън, единичната секция от релси в центъра на Железния часовник започна да се върти, спирайки с трясък, докато свързваше два други тунела, подготвяйки се за следващия влак.
Тунелите, които сега свързваше, бяха тунел XII и тунелът, в който се намираха самите те: тунел VI.
Всичко отново замлъкна. Д'Агоста видя тъмните форми на плъхове - някои с размерите на малки кучета - да се промъкват по сенките в далечния край на кръговото. Водата капеше непрекъснато. Мястото миришеше на гниене и разложение.
Пендъргаст се размърда и направи жест към часовника си. Шест минути до полунощ. Време е да действа. Той хвана ръката на Д'Агоста.
"Знаеш ли какво да правиш?" - повтори той.
Д'Агоста кимна.
"Благодаря ти, Винсент", каза той. "Благодаря ти за всичко."
След това Пендъргаст се обърна и излезе от тунела, навлязъл в приглушената светлина. Две крачки. Три.
Д'Агоста остана в сенките, с глок в ръка. Големият свод на кръглата сграда оставаше празен и мълчалив, тъмните тунели приличаха на толкова много отворени усти, а ледените висулки блестяха като зъби.
Пендъргаст направи още една крачка, после спря.
"Аве, братко!"
Гласът се разнесе във влажното, тъмно пространство, като отекваше от всички страни, така че беше невъзможно да се определи източникът му. Д'Агоста се вцепени, напрягайки се да види в черните отвори на другите тунели, видими от неговия, но не видя никаква следа от Диоген.
"Не се срамувай, братко. Нека да погледнем това твое хубаво лице. Стъпи малко по-далеч на светлината."
Пендъргаст направи още няколко крачки към откритата площ. Д'Агоста чакаше с пистолет в ръка, прикривайки го.
"Донесохте ли го?" - чу се ехото на гласа. Тонът му беше подигравателен, почти ръмжеше, но в него се долавяше любопитен глад.
В отговор Пендъргаст вдигна едната си ръка, като изкриви китката си. Диамантът изведнъж се появи, матов на слабата светлина.
Д'Агоста чу как от тъмнината се разнесе рязко поемане на дъх, подобно на пляскане на камшик.