"Как се разбираха двамата братя?" Д'Агоста попита.
"Амбъргрис, не ставаш все по-забравяща на стари години, нали, скъпа? Знаеш, че Диоген мразеше по-големия си брат. Разбира се, Диоген никога не се е интересувал от никого, освен от майка си, но като че ли поставяше Алойзий в съвсем специална категория. Особено след болестта."
Тя направи пауза и за миг лудите ѝ очи сякаш помръкнаха, сякаш надничаше далеч в миналото. "Сигурно си спомняш домашната мишка на Алойзиус."
"О, разбира се. Разбира се."
"Наричаше я Incitatus, по името на любимия кон на император Калигула.
По онова време той четеше Светоний и ходеше с малкото животинче на рамо, като пееше: "Да живее красивата мишка на Цезар, Инцитатус!". Знаете ли, аз изпитвам съвършен ужас от мишки, но малкото бяло същество беше толкова дружелюбно и спокойно, че се оказах способен да го понеса. Алоизий беше толкова търпелив с това създание, толкова го обичаше. О, на какви трикове го научи! Инкитатус можеше да ходи изправен на задните си крака. Сигурно отговаряше на дузина различни команди. Можеше да ти донесе топка за пинг-понг и да я държи на носа си като тюлен. Спомням си, че така се смееше, скъпа, че се страхувах да не ти се разцепи кракът."
"Помня."
Великата леля Корнелия направи пауза. Дори безстрастните пазачи сякаш слушаха.
"И тогава една сутрин младият Алоизий се събуди и откри дървен кръст, засаден в подножието на леглото му. Малък кръст, висок не повече от шест инча, красиво и с любов направен. На него беше разпънат Инцитат."
Д'Агоста чу как Лора Хейуърд вдишва рязко.
"Никой не трябваше да пита. Всички знаеха кой го е направил. Това промени Алоизиус. След Инкитатус той никога не е имал друг домашен любимец. Що се отнася до Диоген, това беше само началото на неговите експерименти с животни. Котките, кучетата, дори домашните птици и добитъкът започнали да изчезват. Спомням си един особено неприятен инцидент с козата на един съсед..."
В този момент леля Корнелия спря да говори и започна да се смее съвсем тихо под носа си. Това продължи дълго време. Д-р Остром, който започна да се тревожи, се намръщи на Д'Агоста и посочи часовника си.
"Кога за последен път видяхте Диоген?" Д'Агоста попита бързо.
"Два дни след пожара - отвърна старицата.
"Пожарът" - повтори Д'Агоста, като се опита да не звучи като въпрос.
"Разбира се, пожарът - каза леля Корнелия и гласът ѝ изведнъж се развълнува. "А кога другаде? Ужасният, ужасният пожар, който унищожи семейството и убеди съпруга ми да заведе мен и децата в това провлачено имение. Далеч от Ню Орлиънс, далеч от всичко това."
"Мисля, че приключихме с това - каза д-р Остром. Той кимна към охраната.
"Разкажете ми за пожара", настоя Д'Агоста.
Лицето на старата жена, което беше станало почти свирепо, сега придоби вид на голяма скръб. Долната ѝ устна потрепери, а ръцете ѝ се размърдаха под белезниците. Въпреки себе си Д'Агоста не можа да не се възхити на внезапността, с която я застигнаха тези промени.
"А сега слушайте - започна д-р Остром.
Д'Агоста вдигна ръка. "Още една минута. Моля." Когато погледна обратно към леля Корнелия, установи, че тя се взира директно в него.
"Тази суеверна, омразна, невежа тълпа. Те изгориха родния ни дом, нека проклятието на Луцифер да бъде върху тях и децата им за цяла вечност. По това време Алойзиус беше на двадесет години и замина за Оксфорд. Но Диоген си беше вкъщи онази вечер. Той видял как собствените му майка и баща са изгорени живи. Изразът на лицето му, когато властите го извадиха от мазето, където се беше скрил..." Тя потръпна. "Два дни по-късно Алоизий се върна. Тогава бяхме отседнали при роднини в Батън Руж. Спомням си, че Диоген заведе по-големия си брат в друга стая и затвори вратата. Бяха вътре само за пет минути. Когато Алойзиус излезе, лицето му беше мъртвешки бяло. А Диоген веднага излезе през входната врата и изчезна. Не беше взел нищо, дори не беше сменил дрехите си. Никога повече не го видях. Няколкото пъти, когато чухме за него, беше или с писмо, или чрез семейни банкери или адвокати, а после нищо. Разбира се, до новината за смъртта му."
Последва момент на напрегнато мълчание. Скръбта беше напуснала лицето на старата жена, оставяйки го спокойно, уравновесено.
"Вярвам, че е време за този ментов джулеп, Амбъргрис." Тя се обърна рязко. "Джон! Три ментови джулепа, добре охладени, ако можеш. Използвай леда от ледената къща, той е много по-сладък."