"Няма влак."
"Да, има. Закъснял е, това е всичко."
"Няма да дойде."
"За какво говориш?"
"Среднощният влак "Асела" беше отменен. Обадих се за бомбена заплаха на гарата в Бек Бей".
"Блъфираш! Как можахте да се обадите за такава заплаха? Не си могъл да знаеш плана ми."
"Не?" "Защо да се срещнем в шест минути преди полунощ, а не в полунощ? И защо тук? Причината можеше да бъде само една: това е свързано с разписанието на железниците. Оттук нататък всичко е елементарно." Той пъхна диаманта в джоба си.
"Върни го обратно - той е мой! Лъжец! Ти ме излъга!"
"Никога не съм те лъгал. Просто следвах инструкциите ти. Вие, от друга страна, ме излъгахте. Много пъти. Казахте, че ще убиете Смитбек. Вместо това се насочихте към Марго Грийн."
"Аз убих приятелите ти. Знаеш, че няма да се поколебая да те убия".
"И точно това ще трябва да направиш. Искаш да ме спреш? Тогава ме убий."
"Гадняр! Mon semblable, mon frère - сега умри!"
Пендъргаст зачака неподвижно. Мина минута, после още една.
"Виждаш ли, не можеш да ме убиеш", каза Пендъргаст. "Ето защо не насочихте правилно изстрелите си. Аз съм ви нужен жив. Доказахте го, когато ме спасявахте от Кастел Фоско. Нуждаете се от мен, защото без мен - без омразата ви към мен - не би ви останало нищо".
Диоген не отговори. И все пак в хранилището се беше появил нов звук: звук от бягащи крака, лаещи команди, пращене на радиостанции.
Звуците се приближаваха.
"Какво е това?" - чу се спешният глас на Диоген.
"Полицията", каза спокойно Пендъргаст.
"Вие се обадихте на полицията? Глупак, те ще хванат теб, а не мен!"
"Точно в това е целият смисъл. А твоите изстрели ще ги доведат тук още по-бързо."
"За какво говориш? Идиот, какво правиш - използваш се като примамка? Жертваш се?"
"Точно така. Заменям свободата си за безопасността на Виола и за възстановяването на Сърцето на Луцифер. Саможертва, Диогене: единственият краен резултат, който не си могъл да предвидиш. Защото това е единственото нещо, което никога, ама никога не би си помислил да направиш сам".
"Ти...! Дай ми моя диамант!"
"Ела и си го вземи. Може би дори ще имаш минута да му се насладиш, преди и двамата да бъдем заловени. Или можеш да избягаш сега и може би - само може би - да избягаш."
"Не можеш да го направиш, ти си напълно луд!" Безплътният глас секна в поредния задушаващ стон, толкова пронизителен и нечовешки, че прозвуча дивашки. А после рязко прекъсна, оставяйки само ехо.
Миг по-късно Хейуърд се измъкна от тунел IV, а зад нея се зададе фаланга от полицаи. Сингълтън го последва, говорейки развълнувано по радиото си. Полицаите бързо заобиколиха Пендъргаст, падайки на колене в триточкова стойка, с насочени към него оръжия.
"Полиция! Стой! Вдигнете ръце!"
Пендъргаст бавно вдигна ръцете си.
Хейуърд излезе напред, пристъпвайки през синия пръстен. "Въоръжен ли сте, агент Пендъргаст?"
Пендъргаст кимна. "И ще намерите Сърцето на Луцифер в левия джоб на сакото ми. Моля, отнасяйте се с него много внимателно. Дръжте го сами, не го поверявайте на никого".
Хейуърд погледна назад и направи знак на един от офицерите да го претърси. Друг агент се приближи отзад, хвана ръцете на Пендъргаст, издърпа ги зад гърба му и ги закопча с белезници.
"Предлагам да се отдалечим от железопътната линия - каза Пендъргаст. "В името на безопасността."
"Всичко е навреме - каза Хейуърд. Тя посегна предпазливо към джоба на сакото му, извади диаманта, погледна го и го прибра в собствения си нагръден джоб. "Алоизиус Пендъргаст, имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда..."
Но Пендъргаст не я слушаше. Гледаше през рамото на Хейуърд, в тъмнината на тунел III. Там едва се виждаха две малки светлинни точки, навярно просто отражения на слабата светлина на свода. Докато гледаше, светлините за миг угаснаха, после се върнаха - както правеха очите, когато мигаха. След това притъмняха, обърнаха се и изчезнаха, оставяйки след себе си само чернота.
ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Екипът на линейката вече беше прибрал Каплан и Виола. Д'Агоста остана, окован с белезници за стол в ареста на подстанцията на нюйоркската полиция в "Медисън Скуеър Гардън", охраняван от шестима полицаи. Главата му беше сведена, очите му бяха вперени в пода, опитваше се да избягва визуален контакт с бившите си колеги и подчинени, които стояха наоколо и водеха принудителни разговори. Оказа се лесно: всички старателно избягваха да го гледат. Сякаш вече не съществуваше, сякаш се беше превърнал в някакъв паразит, който не заслужаваше дори поглед.