Бледото лице на жената лежеше на възглавницата, а късата ѝ кафява коса се разстилаше леко по памучния плат.
Медицинската сестра продължаваше да работи, сменяйки торбичката за интравенозно вливане, изглаждайки завивките. Накрая се наведе над момичето и отметна един кичур коса от лицето му.
Очите на момичето бавно се отвориха.
Медицинската сестра направи пауза, след което хвана ръката ѝ. "Добро утро - повтори тя, като държеше леко ръката.
Очите се стрелнаха наляво и надясно. Устните се раздвижиха, но не издадоха никакъв звук.
"Не се опитвай да говориш още", каза медицинската сестра и се премести към интеркома. "Всичко ще бъде наред. Преживяхте тежък период, но сега всичко е наред."
Тя натисна лоста на интеркома и се наведе към него, говорейки с тих глас.
"Пациентът в интензивно отделение 6 се събужда - промълви тя. "Съобщете на д-р Уинокур."
Отиде и седна до леглото, като отново хвана ръката на жената.
"Къде...?"
"Вие сте в клиниката "Февършам", скъпа Тереза. На няколко мили северно от Колд Спринг. Годината е 31 януари, а ти си в безсъзнание от шест дни, но вече те оздравяваме. Всичко е наред. Ти си силна, здрава жена и ще се оправиш".
Очите ѝ леко се разшириха. "Какво...?" - успя да каже слабият глас.
"Какво се е случило? Никога няма да се сещаш за това сега. Имахте много близък случай, но всичко вече е минало и приключило. Тук си в безопасност."
Фигурата в леглото се мъчеше да говори, устните ѝ се движеха.
"Не се опитвай да говориш все още. Запазете силите си за лекаря."
"... се опита да убие..." Фразата излезе несвързана.
"Както казах, никога не си давайте сметка. Съсредоточи се върху това да се оправиш."
"...ужасно..."
Медицинската сестра погали ръката ѝ любезно. "Сигурна съм, че е било, но нека не се спираме на това сега. Д-р Винокур ще дойде всеки момент и може би ще има някои въпроси към вас. Трябва да си починеш, скъпа."
"Уморена... Уморена..."
"Разбира се, че сте. Много си уморена. Но все още не можеш да се върнеш да спиш, Тереза. Остани будна заради мен и лекаря. Само засега. Добре? Това е добро момиче."
"Аз не съм... Тереза."
Медицинската сестра се усмихна снизходително и я потупа по ръката. "Не се притеснявай за нищо. Малко объркване при събуждането е напълно нормално. Докато чакаме лекаря, нека да погледнем през прозореца. Не е ли прекрасен ден?"
СЕДЕМДЕСЕТ И ДВЕ
Хейуърд никога досега не беше посещавала легендарния строго охраняван затвор в рамките на болница "Белвю" и тръгна към отделението с нарастващо чувство на любопитство. Дългите, ярко осветени коридори миришеха на спирт за търкане и белина, а по пътя си минаха през почти половин дузина заключени врати: Спешна помощ за възрастни, Спешна психиатрична помощ, Психиатричен стационар и накрая се озоваха пред най-плашещата от всички врати: двойна врата без прозорци от вдлъбната неръждаема стомана, заобиколена от двама санитари в бели костюми и полицейски сержант от нюйоркската полиция, който седеше на бюрото. На вратата имаше малък, надраскан етикет: Защитена зона.
Хейуърд размаха значката си. "Капитан Лора Хейуърд и гости. Очакваме се в D-11."
"Добро утро, капитане", каза с небрежен тон сержантът, който взе щита ѝ, записа някаква информация на регистрационния лист и ѝ го подаде да се подпише.
"Моят гост ще изчака тук, докато аз първо посетя затворника".
"Разбира се, разбира се", каза сержантът. "Джо ще ви придружи."
По-едрият от двамата санитари кимна, без да се усмихва.
Сержантът се обърна към близкия телефон и се обади. Миг по-късно се чу звук от освобождаването на тежки автоматични брави. Санитарят на име Джо отвори вратата. "Казахте D-11?"
"Точно така."
"Натам, капитане."
Отвъд се простираше тесен коридор, чиито под и стени бяха покрити с балатум. Дълги редици от врати бяха разположени по двете стени. Те бяха метални, с малки наблюдателни отвори, разположени на нивото на очите. Ушите на Хейуърд се изпълниха със странен, приглушен хор от гласове: неистови проклятия, плач, ужасно получовешко бълнуване, които се процеждаха иззад вратите. Миризмата тук беше различна; под миризмата на алкохол и почистващи течности се криеше слаб полъх на повръщано, екскременти и нещо друго, което Хейуърд познаваше от посещенията си в затворите с максимална сигурност: миризмата на страх.
Вратата се затвори с трясък зад нея. Миг по-късно автоматичните ключалки се задействаха отново с пукот като при изстрел от пистолет.