Клиентът зарови нос в документите, а Сотел се огледа наоколо, като бездейно хрупаше хлебна клечка. Седяха в нещо, което му приличаше на остъклено тротоарно кафене, изпъкнало на тротоара от основния ресторант. Всички маси бяха пълни: тези нюйоркчани с пастообразни лица имаха нужда от цялата слънчева светлина, която можеха да получат. На съседната маса седяха три жени, чернокоси и мършави, които си избираха огромни плодови салати. От другата страна един дебел бизнесмен ровеше в чиния с нещо жълто и хлъзгаво.
Един камион премина с писък на скърцащи зъбни колела, сякаш на сантиметри от стъклената стена, и ръката на Сотел се сви рефлекторно, чупейки пръчката. Той избърса ръката си в покривката с отвращение. Защо, по дяволите, клиентът бе настоял да се храни тук, в януарския студ? Той погледна през стъкления таван към розовата тента, на която с бели шевици беше изписано La Vielle Ville. Над него се извисяваше едно от огромните скални жилища, които в Ню Йорк се смятаха за апартаменти. Сотел погледна редиците еднакви прозорци, които се издигаха към саждистото небе. Като проклет многоетажен затвор. Сигурно побираше хиляда души. Как можеха да го издържат?
Близо до входа на кухнята настъпи оживление и Сател погледна незаинтересовано. Може би това беше неговият обяд. Приготвен на масата - пишеше в менюто. И как, по дяволите, щяха да го направят: да докарат грил "Вебер" и да разпалят въглищата? Но сигурно, ето че дойдоха, цяла проклета процесия от мъже в бели престилки, които бутаха пред себе си нещо, което приличаше на малка носилка.
Главният готвач паркира подвижната маса до лакътя на Сотел с гордо размахване. Той излая няколко заповеди на скорострелен френски и няколко подчинени започнаха да се суетят наоколо, един режеше лук, друг трескаво разбиваше сурово яйце. Сотел прегледа подвижната маса. Имаше малки бели препечени филийки, купчина кръгли зелени неща, за които предположи, че са каперси, подправки и съдове с непознати течности, както и чаша смлян чесън. В центъра имаше свивка от суров хамбургер с големина на юмрук. Нито за любов, нито за пари нямаше пържола или сос тартар.
С голяма церемония готвачът пусна хамбургера в неръждаема купа, изсипа в нея суровото яйце, чесъна и лука, след което започна да мачка всичко заедно. След няколко мига той извади лепкавата маса и я пусна обратно на масата за търкаляне, като я обработваше бавно между пръстите си. Сотел погледна настрани, като си отбеляза да поиска хамбургера да бъде приготвен изключително добре изпечен. Никога не знаеш какви болести носят тези нюйоркчани. А къде беше проклетата скара?
В този момент при клиента се появи сервитьор и подхвърли чиния на масата. Сотел погледна изненадано, точно когато друг сервитьор се стрелна и плъзна нещо между собствените си нож и вилица. Поглеждайки надолу, Сотел с недоверие видя, че блестящото парче сурово говеждо месо - сега притиснато в малка спретната купчинка - седи пред него, заобиколено от клинове тост, нарязани яйца и каперси.
Сотел отново вдигна бързо поглед, без да разбере. От другата страна на масата клиентът кимаше одобрително.
Шеф-готвачът им хвърли кратък лъч от далечната страна на масата, след което се отдръпна, докато неговите помощници започнаха да изнасят апарата.
"Извинете ме - каза Сотел с тих глас. "Вие не сте го сготвили."
Готвачът спря. "Защо?"
Сотелл дръпна пръст по посока на чинията си. "Казах, че не сте го сготвили. Знаеш ли, топлина. Огън. Flambé."
Готвачът енергично поклати глава. "Не, монсеньор. Не е готвач."
"Не приготвяте тартар стек" - каза клиентът, като направи пауза, докато се канеше да подпише договорите. "Той се сервира суров. Не знаехте?" На устните му за кратко се появи превъзходна усмивка, след което изчезна.
Сотел седна назад, извърна очи към небето, като се мъчеше да запази самообладание. Само в Ню Йорк. Двадесет и пет долара за купчина суров хамбургер.
Изведнъж той се стресна. "Мили Цезаре, какво, по дяволите, е това?"
Далеч над него в небето висеше човек: крайниците му бяха широко разтворени и се люшкаха безшумно в хладния въздух. За миг на Сотел му се стори, че човекът просто виси там, сякаш с магия. Но след това забеляза тънкото въже, което се издигаше нагоре от врата на мъжа. То изчезна в прозореца горе, черно и прекъснато. Сотел гледаше с отворена уста, поразен от гледката.
Другите в ресторанта последваха погледа му. Чу се рязко поемане на дъх, внезапно задъхване.
Фигурата се дръпна и потрепери, гърбът ѝ се изви в агония, докато жертвата изглеждаше почти двойно прегъната. Сотел гледаше, застинал от ужас.