След това изведнъж въжето се разкъса. Мъжът, размахвайки ръце и мятайки крака, падна точно към него.
Също толкова внезапно Сател откри, че отново може да се движи. С нечленоразделен вик той се хвърли назад в стола си. Частица от секундата по-късно се чу стъклена експлозия и някаква фигура се заби в стъклен дъжд и се приземи с оглушителен трясък върху жените и техните плодови салати, които се разпаднаха в странно пастелно изригване от червено, жълто и зелено. От позицията си по гръб на пода Сотел усети как нещо топло и мокро го удари силно по лицето, последвано почти веднага от дъжд от счупени стъкла, чинии, чаши, вилици, лъжици и цветя, които се изсипаха от удара.
Странна тишина. И тогава започнаха виковете, писъците на болка, ужас и страх, но те изглеждаха странно тихи и далечни. Тогава той осъзна, че дясното му ухо е пълно с непозната субстанция.
Докато лежеше по гръб, най-накрая се усещаше пълното въздействие на току-що случилото се. Неверието и ужасът отново го заляха. В продължение на минута, може би две, той се оказа неспособен да се движи. Виковете и крясъците ставаха все по-силни.
Накрая с героично усилие накара неволните си крайници да реагират. Изправи се на колене, после се запъна на крака. Другите хора вече се изправяха на крака, а стаята се изпълваше с приглушените писъци и стонове на прокълнатите. Навсякъде имаше стъкло. Масата вдясно от него се беше превърнала в смачкана купчина храна, кървави обвивки, цветя, покривка, салфетки и натрошено дърво. Неговата собствена маса беше покрита със стъкло. Единственото нещо, което беше пощадено, беше купчината суров хамбургер за двадесет и пет долара, който седеше в самотно великолепие, пресен и блестящ, сам по себе си.
Очите му се преместиха към клиента му, който все още седеше неподвижно, а костюмът му беше опръскан с нещо неописуемо.
Внезапно, неволно, крайниците на Сотел се задействаха. Той се завъртя, намери вратата, направи крачка, загуби равновесие, възстанови се и направи още една.
Гласът на клиента го последва. "Отиваш ли?"
Въпросът беше толкова безсмислен, толкова неуместен, че Сотел избухна в задушаващ, дрезгав смях. "Отивам?" - повтори той, като прочисти ухото си с дръпване. "Да. Отивам." Той се запъти към вратата, кашляйки от смях, краката му хрущяха по стъклата и руините, всичко, за да се махне от това ужасно място. Навлезе в тротоара и се обърна на юг, като походката му премина в бягане, разпръсквайки пешеходците след себе си.
Отсега нататък хората просто ще трябва да идват в Кеокук.
ДЕВЕТ
Уилям Смитбак младши излезе от таксито, хвърли смачкано двайсетолевка през прозореца на предния пътник и погледна нагоре по Бродуей към Линкълн център. Няколко пресечки по-нагоре в града той различи огромна тълпа от хора. Бяха се изсипали на улица "Кълъмбъс" и на 65-а улица, създавайки истинско задръстване. Чуваше как хората натискат клаксоните си, писъците на сирените, а от време на време и разтърсващия звук на клаксона на камион.
Смитбак си проправи път през морето от неподвижни превозни средства, след което зави на север и започна да тича по Бродуей, а дъхът му се размъти в студения януарски въздух. Изглеждаше, че тези дни тича почти навсякъде. Нямаше я достолепната, премерена крачка на репортерския ас на "Ню Йорк Таймс". Сега той бързаше да предаде навреме копието си, бързаше към всяка нова задача и понякога подаваше по два материала на ден. Съпругата му Нора Кели, с която живееше от два месеца, не беше щастлива. Очакваше от него да има неспешни вечери, на които да споделят един с друг събитията от деня, преди да се оттеглят в нощта на дълготрайно удоволствие. Но Смитбак откри, че няма време нито за ядене, нито за отлагане. Да, тези дни той бягаше и за това имаше основателна причина. Брайс Хариман също бягаше и беше по петите на Смитбек.
За Смитбак беше един от най-тежките шокове в живота му - да се върне от медения си месец и да открие Брайс Хариман да се излежава на вратата на кабинета му, да се усмихва самодоволно, да носи обичайните непоносимо префърцунени дрехи и да го приветства да се върне в "нашия вестник".
Нашият вестник. О, Боже.
Всичко вървеше по неговия път. Беше изгряваща звезда в "Таймс", беше изкарал половин дузина страхотни сензации в рамките на няколко месеца. Фентън Дейвис, неговият редактор, беше започнал автоматично да се обръща към Смитбак, когато идваше време да се раздават големите задачи. Най-накрая беше убедил приятелката си Нора да спре да гони стари кости и да копае саксии достатъчно дълго, за да се оженят. А меденият им месец в Ангкор Ват беше мечта - особено седмицата, която бяха прекарали в изгубения храм Бантей Чмар, прекосявайки джунглата, борейки се със змии, малария и жилещи мравки, докато изследваха огромните руини. Спомня си, че по време на пътуването със самолета до дома си мислеше, че животът не може да стане по-добър.