И е бил прав.
Въпреки колегиалното поведение на Хариман, още от първия ден беше ясно, че той се стреми към Смитбек. Не за първи път бяха кръстосвали шпаги, но никога преди това не бяха работили в един и същи вестник. Как бе успял да бъде преназначен в "Таймс", докато Смитбек бе на другия край на света? Начинът, по който Хариман се подмазваше на Дейвис, носеше на редактора лате всяка сутрин, държеше на всяка негова дума, сякаш беше Делфийски оракул, накара Смитбак да се надигне. Но изглежда, че това работеше: само миналата седмица Хариман беше взел историята за "Данглар", която по право принадлежеше на Смитбек.
Смитбек ускори бягането си. Шестдесет и пета и Бродуей - мястото, където според съобщенията някакъв човек е паднал точно сред десетки хора, които обядват - беше точно пред него. Видя струпването на телевизионни камери, репортерите, които проверяваха касетофоните си, звукооператорите, които поставяха микрофони. Това беше неговият шанс да засенчи Хариман, да се възползва от инерцията.
Слава Богу, все още нямаше брифинг.
Той поклати глава, мърморейки под носа си, докато си пробиваше път с лакти през тълпата.
Пред себе си видя остъкленото кафене на La Vielle Ville. Вътре полицията все още работеше на мястото на инцидента: периодичните светкавици на полицейския фотограф осветяваха стъкления ресторант. Навсякъде беше разпъната лента за местопрестъплението като жълта панделка. Погледът му се издигаше към стъкления покрив на кафенето и огромната, назъбена дупка, през която бе паднала жертвата, и още по-нагоре, по широката фасада на "Линкълн Тауърс", докато не стигна до счупения прозорец, от който жертвата бе изпаднала. Той видя полицаи и там, както и ярките изблици на светкавицата.
Продължи напред, като се оглеждаше за свидетели. "Аз съм репортер", каза той на висок глас. "Бил Смитбек, "Ню Йорк Таймс". Някой да е видял какво се е случило?"
Няколко лица се обърнаха, за да го гледат мълчаливо. Смитбак ги забеляза: матрона от Уест Сайд, която носеше микроскопичен помориец; вестоносец с велосипед; мъж, който балансираше на едното си рамо голям кашон, пълен с китайска храна за вкъщи; половин дузина други.
"Търся свидетел. Някой да е видял нещо?"
Мълчание. Повечето от тях сигурно дори не говорят английски, помисли си той.
"Някой да знае нещо?"
При това един мъж, облечен в ушанки и тежко палто, кимна енергично. "Човек" - каза той с плътен индийски акцент. "Той падна."
Това беше безполезно. Смитбак се вмъкна по-дълбоко в тълпата. Отпред забеляза полицай, който отблъскваше хората на тротоара, опитвайки се да освободи пресечната улица.
"Ей, офицер!" Смитбек извика, като използваше лактите си, за да се провре през зяпащото стадо. "Аз съм от "Таймс". Какво се случи тук?"
Офицерът спря да лае заповеди достатъчно дълго, за да погледне в неговата посока. После се върна към работата си.
"Има ли данни за самоличността на жертвата?"
Но полицаят напълно го игнорира.
Смитбек наблюдаваше отдалечаващия му се гръб. Типично. Един по-слаб репортер можеше да се задоволи да изчака официалния брифинг, но не и той. Той щеше да се добере до вътрешната информация и дори нямаше да се изпоти, ако се опиташе.
Като се огледа отново, погледът му се спря на главния вход на жилищната кула. Сградата беше огромна, вероятно разполагаше с поне хиляда апартамента. Вътре щеше да има хора, които са познавали жертвата, биха могли да дадат някакъв цвят, може би дори да предположат какво се е случило. Изви шия, броейки етажите, докато отново стигна до отворения прозорец. Двадесет и четвърти етаж.
Отново започна да си проправя път през тълпата, избягвайки полицаите с мегафони, насочвайки се колкото може по-пряко към входа на сградата. Той се охраняваше от трима едри полицаи, които изглеждаха така, сякаш имат сериозни намерения. Как, за Бога, щеше да влезе? Да се представи за наемател? Това едва ли щеше да проработи.
Когато спря, за да огледа тълпата от пресата отвън, спокойствието му бързо се възвърна. Всички чакаха като неспокойни овце някой от полицейските началници да излезе и да започне брифинга. Смитбек гледаше със съжаление. Той не искаше да получи същата история, която получаваха всички останали: поднесена с лъжичка от властите, които разказваха само това, което искаха да кажат, с необходимия замах. Той искаше истинската история: историята, която се криеше на двадесет и четвъртия етаж на "Линкълн Тауърс".