Той се отдръпна от тълпата и тръгна в обратна посока. Всички големи жилищни сгради като тази имаха служебен вход.
Той следваше фасадата на сградата нагоре по Бродуей, докато най-накрая стигна до края ѝ, където тясна алея я отделяше от следващата сграда. Като пъхна ръце в джобовете си, той зави по алеята, подсвирквайки си весело.
След миг свиренето му спря. Пред него се намираше голяма метална врата с надпис "Служебен вход - доставки". До вратата стоеше друго ченге. Той се взираше в Смитбек и говореше по малко радио, закачено на яката му.
По дяволите. Е, не можеше просто да спре на място и да се обърне - това щеше да изглежда подозрително. Просто щеше да мине покрай полицая, сякаш е тръгнал по пряк път зад сградата.
"Добро утро, офицер - каза той, когато се изравни с полицая.
"Добър ден, господин Смитбак - отвърна полицаят.
Смитбек усети как челюстта му се стяга.
Който и да ръководеше разследването на това убийство, беше професионалист и правеше нещата по правилата. Но Смитбак не беше треторазряден служител на реда. Ако имаше друг път, той щеше да го намери. Проследи алеята покрай задната част на сградата, докато тя не зави под прав ъгъл и не се насочи отново към 65-а улица.
Да. Там, на няма и трийсет метра пред него, се намираше служебният вход на La Vielle Ville. Безлюден, без полицай, който да се мотае навън. Ако не можеше да стигне до двайсет и четвъртия етаж, поне можеше да провери мястото, където се беше приземил мъжът.
Той се придвижи бързо напред, а вълнението добави пружина в крачката му. След като провери ресторанта, може би дори щеше да има начин да влезе във високия етаж. Трябваше да има свързващи коридори, може би през мазето.
Смитбек стигна до очуканата метална врата, дръпна я и започна да пристъпва.
После замръзна. Там, до няколко масивни печки, няколко полицаи вземаха показания от готвачи и сервитьори.
Всички бавно се обърнаха, за да го погледнат.
Той постави несигурно крак, сякаш отиваше нанякъде.
"Никаква преса - изръмжа един от полицаите.
"Извинете", каза той и проблясна с това, което се опасяваше, че е зловеща усмивка. "Грешен път."
И много внимателно затвори вратата и се отдръпна, заобикаляйки обратно към предната част на сградата, където отново бе отблъснат от гледката на огромното стадо репортери, всички чакащи като овце на заколение.
Няма как, не и той, не и Бил Смитбек от "Таймс". Очите му се стремяха да намерят някакъв ъгъл за атака, някаква идея, която не беше хрумнала на останалите - и тогава я видя: разносвач на пица на мотор, който безнадеждно се опитваше да си проправи път през тълпата. Беше кльощав мъж без брадичка, носеше глупава шапка с надпис "Пицария Ромео", а лицето му беше изпръхнало и зачервено от неудовлетвореност.
Смитбек се приближи до него, кимна към превозвача, монтиран на гърба. "Имаш ли пица в него?"
"Две", каза мъжът. "Погледни тази гадост. Ще бъдат студени като камък, а бакшишът ми отива. На всичкото отгоре, ако не я донеса до двайсет минути, няма да трябва да плащат..."
Смитбек го прекъсна. "Петдесет долара за двете ти пици и шапката."
Мъжът го погледна втренчено, като пълен идиот.
Смитбак извади петдесетачка. "Ето. Вземи я."
"Но какво ще кажете за..."
"Кажи им, че са те ограбили."
Мъжът не можа да се сдържи и взе парите. Смитбак смъкна шапката от главата на мъжа, нахлупи я на своята, отвори задния багажник на мотоциклета и извади кутиите с пица. Придвижи се през тълпата към вратата, като в едната си ръка носеше пиците, а с другата дръпна вратовръзката си и я пъхна в джоба си.
"Доставка на пица, минаваме!" Проправи си път с лакти към входа и се сблъска със сините барикади, облепени с лента за местопрестъплението.
"Доставка на пица, екип SOC, двадесет и четвърти етаж".
Работеше като насън. Дебелото ченге, което обслужваше барикадата, я избута настрани и Смитбак се изкачи през нея.
Сега за триумвирата на вратата.
Той тръгна уверено напред, когато тримата полицаи се обърнаха с лице към него.