Д'Агоста го погледна с раздразнение. Беше смугъл човек с месесто лице, кафяви очи, с наднормено тегло. Странно: не беше натиснал собствения си бутон на пода. Д'Агоста погледна настрани, губейки интерес, насочвайки поглед към индикатора на етажа, докато асансьорът се издигаше. Пет, шест, седем...
Портиерът се наведе напред и натисна бутона за спиране. Асансьорът рязко спря.
Д'Агоста погледна натам. "Какъв е проблемът ви?"
Портиерът не си направи труда да го погледне. Вместо това извади от джоба си ключ за превключване, вкара го в контролния панел, завъртя го и го извади. С едно дръпване асансьорът отново започна да се спуска.
Лора е права, помисли си Д'Агоста. Този кретен има сериозен проблем с отношението. "Слушай, не знам къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш, но можеш да почакаш, докато стигна до моя етаж". Д'Агоста отново натисна бутона с надпис 15.
Асансьорът не реагира. Той все още се спускаше, като вече беше преминал през фоайето и се насочваше към мазето.
За един миг раздразнението на Д'Агоста се превърна в тревога. Полицейският му радар се включи с пълна сила. Предупредителните думи от бележката на Пендъргаст изведнъж преминаха през съзнанието му: Диоген е изключително опасен. Не привличайте вниманието му по-рано, отколкото е необходимо. Почти без да се замисля, той бръкна в палтото си и извади служебния си пистолет.
Но още докато го правеше, портиерът се завъртя към него и с невероятно, светкавично движение го притисна към стената на асансьора, притискайки ръцете му зад гърба във виселинен захват. Д'Агоста се опита да се пребори, но установи, че е бил умело задържан. Той си пое дъх, за да извика за помощ, но - почти като по телепатия - ръкавица с ръкавица силно притисна устата му.
Д'Агоста отново се бори за кратко, като не можеше да повярва колко бързо и напълно е бил обезоръжен и обездвижен.
И тогава портиерът направи нещо странно. Той се наведе напред и доближи устни до ухото на Д'Агоста. Когато заговори, това беше най-слабият шепот.
"Моите най-искрени извинения, Винсент..."
ЕДИНАДЕСЕТ
Детектив капитан Лора Хейуърд прекоси дневната и погледна през прозореца, като внимаваше да не се блъсне в масичката, която беше поставена под него. През разбития отвор тя видя, че далеч долу, на Бродуей, най-накрая е тихо. Беше дала строги заповеди на хората си да отцепят мястото на инцидента и те бяха свършили добра работа: ранените бяха извозени бързо с линейка, зяпачите и гумаджиите накрая се бяха уморили и изстинали и се бяха отдалечили. Пресата беше по-настойчива, но и тя в крайна сметка се задоволи с краткото изявление, което тя даде в късния следобед. Мястото на престъплението се оказа сложно и разхвърляно, включващо апартамента и ресторанта под него, но тя лично координираше всички разследващи екипи и сега - най-сетне - съдебно-медицинската експертиза на място приключваше. Експертите по пръстови отпечатъци, фототехниците и анализаторите на местопрестъплението вече си бяха тръгнали. Оставаше само пазителят на веществени доказателства, който щеше да си тръгне до час.
Лора Хейуърд изпитваше огромно удовлетворение от добре свършената работа по убийството. Насилствената смърт беше неспокойна работа. Но при анализа на местопрестъплението - когато вълна след вълна от съдебни следователи, съдебни лекари, техници и криминалисти си вършеха работата по сценарий - хаосът и ужасът бяха разделени, подредени и обозначени. Сякаш самото разследване възстановяваше част от естествения ред, който актът на убийство беше разрушил.
И все пак, докато разглеждаше тази сцена, Хейуърд не изпитваше никакво удовлетворение. Вместо това изпитваше необяснимо чувство на безпокойство.
Поколеба се, издуха ръцете си и закопча горното копче на палтото си. Поради счупения прозорец и указанията ѝ да не докосва нищо (дори и топлината), в стаята беше само с няколко градуса по-топло, отколкото навън. За миг й се прииска Д'Агоста да е там. Няма значение: ще му разкаже за случая, когато се прибере у дома. Щеше да му е интересно, знаеше, а и той често я изненадваше с практични, креативни предложения. Може би това щеше да отвлече вниманието му от нездравата му мания по брата на Пендъргаст. Точно когато бе преодолял смъртта на Пендъргаст, точно когато чувството му за вина сякаш се бе облекчило, той бе повикан от онзи проклет шофьор...
"Госпожо? - каза сержантът, като надникна във всекидневната. "Капитан Сингълтън е тук."
"Покажете му да влезе, моля." Сингълтън беше капитанът на местния участък и Хейуърд очакваше, че ще се появи лично. Той беше от онези старомодни капитани, които смятаха, че мястото им е при хората, които работят по случаите, на улицата или на местопрестъплението. Хейуърд беше работил със Сингълтън и преди и го смяташе за един от най-добрите капитани в града, когато ставаше дума за работа с отдел "Убийства" - сътрудничеше, отлагаше, когато ставаше дума за съдебна експертиза, но се включваше полезно във всяка стъпка от разследването.