Те се вгледаха още миг в странните намотки на въжето, които блестяха слабо на светлината с нажежаема жичка.
Отзад пазителката на веществени доказателства прочисти гърлото си. "Извинете, капитане", каза тя. "Мога ли да го махна сега?"
"Разбира се." Хейуърд се отдръпна, докато жената внимателно постави торбите в шкафа за доказателства, запечата го, след което започна да го придвижва към входната врата.
Сингълтън я наблюдаваше как си тръгва. "Има ли нещо взето? Ценности, пари, картини?"
"Нищо. Дюшан имаше близо триста долара в портфейла си и няколко наистина ценни стари бижута на скрина си. Да не говорим за ателието, пълно със скъпи картини. Нищо не е докоснато."
Очите на Сингълтън бяха вперени в нея. "И това чувство на безпокойство, за което говорихте?"
Тя се обърна с лице към него. "Не мога да го опиша с пръст. От една страна, цялата сцена ми се струва прекалено ясна и студена - почти като постановка. Това със сигурност е било внимателно, почти майсторски изпълнено престъпление. И все пак нищо няма никакъв смисъл. Защо да удряме човека по главата, а после да обработваме раната? Защо да го връзват, да му слагат примка на врата, да го принуждават да скочи през прозореца, но след това умишлено да отслабят въжето, така че да падне смъртоносно след кратка борба? Какво може да е казано на Дюшан, за да го накара да скочи така към собствената си смърт? И най-вече: защо да си правим труда да убием безобиден художник на акварели, който никога не е наранил и една муха? Имам чувството, че това престъпление има дълбок и изтънчен мотив и досега дори не сме започнали да гадаем за него. Вече съм накарал Психа да работи по профила. Мога само да се надявам, че ще научим какво го кара да се държи така. Защото, ако не открием мотива, как, по дяволите, ще открием убиеца?"
ДВАНАДЕСЕТ
ЗА МИГ Д'Агоста застина в шок и неверие. Гласът беше познат и все пак странен. Инстинктивно се опита да проговори отново, но облечената в ръкавица ръка стисна още по-силно устата му.
"Шшшшш."
Вратите на асансьора се отвориха със слаб звън. Все още държейки Д'Агоста в строга хватка, мъжът надникна предпазливо в тъмния коридор на мазето, оглеждайки се внимателно в двете посоки. След това леко избута Д'Агоста в мрачния коридор и го насочи през поредица от тесни коридори с високи тавани от жълт калдъръм. Накрая той спря Д'Агоста пред една изтъркана метална врата, без етикет и боядисана в същия цвят като стените. Намираха се близо до електроцентралата на сградата: ясно се чуваше слабият грохот на пещите. Мъжът се огледа още веднъж, после спря, за да разгледа малка паяжина, която се простираше по единия край на рамката на вратата. Едва след това извади ключ от джоба си, отключи вратата и въведе Д'Агоста бързо вътре, като затвори вратата и внимателно я заключи.
"Радвам се, че изглеждаш толкова добре, Винсент."
Д'Агоста не можа да обели и дума.
"Искрено се извинявам за грубото поведение - каза мъжът, прекоси стаята с бързи крачки и провери самотния прозорец в мазето. "Тук можем да говорим свободно."
Д'Агоста остана поразен от разминаването между гласа на мъжа - тези неповторими, мелни южняшки тонове с ленивата консистенция на меласа - и самия човек: напълно непознат мъж в петниста униформа на портиер, набит, тъмнокос, с кафява коса и очи и кръгло лице. Дори стойката му, маниерът му на ходене, бяха непознати.
"Пендъргаст?" Д'Агоста попита, като най-сетне намери глас.
Мъжът се поклони. "Същият, Винсънт."
"Пендъргаст!" И преди да осъзнае какво прави, Д'Агоста беше притиснал агента на ФБР в мечешка прегръдка.
За няколко секунди Пендъргаст остана неподвижен. След това внимателно, но твърдо се отскубна от прегръдката и направи крачка назад. "Винсънт, не мога да ти кажа колко се радвам да те видя отново. Липсваше ми."
Д'Агоста хвана ръката му и я стисна, като смущението се смеси с изненадата, облекчението и радостта. "Мислех, че си мъртъв. Как...?"
"Трябва да се извиня за измамата. Възнамерявах да остана "мъртъв" още по-дълго. Но обстоятелствата ме принудиха." Той се обърна с гръб. "А сега, ако нямате нищо против..." Той се измъкна от палтото на портиера, което Д'Агоста вече виждаше, че е умело подплатено около раменете и средата на тялото, и го закачи на гърба на вратата.
"Какво ти се случи?" Д'Агоста попита. "Как избягахте? Преобърнах замъка на Фоско с главата надолу, за да те търся. Къде, по дяволите, си бил?" Когато първоначалният шок започна да отминава, той усети как се изпълва с хиляди въпроси.