"Какво искаш да направя?" - попита Нора.
"Няма да разпространявам петиция или нещо толкова явно. Просто искам неформална подкрепа от членовете на отдела, ако се стигне до сблъсък. Устно уверение. Това е всичко."
Смитбек се усмихна. "Разбира се, няма проблем, винаги можеш да разчиташ на Нора..."
"Само минутка" - каза Нора.
Смитбек замълча, изненадан от острия тон.
"Марго ми говореше - сухо каза Нора.
"Точно така." Смитбак набързо заглади непоправимия си корав кичур и се оттегли към питието си.
Нора се обърна към Марго с доста хладна усмивка. "Съжалявам, но няма да мога да помогна."
Смитбак изненадано погледна от Нора към Марго.
"Мога ли да попитам защо не?" Марго попита спокойно.
"Защото не съм съгласна с теб."
"Но е очевидно, че тези маски на Великата кива принадлежат на Танос..."
Нора вдигна ръка. "Марго, аз съм добре запозната с тях и с твоите аргументи. В известен смисъл си права. Те са принадлежали на Тано и не е трябвало да бъдат събирани. Но сега те принадлежат на цялото човечество - превърнали са се в част от човешката история. Нещо повече, изваждането на тези маски от изложбата "Свещени образи" би било опустошително в този късен етап на играта - а аз съм един от кураторите на изложбата. И накрая, по образование съм югозападен археолог. Ако започнем да връщаме всеки свещен предмет в музея, няма да остане нищо. За индианците всичко е свещено - това е едно от най-красивите неща в културата на индианците." Тя направи пауза. "Вижте, каквото е направено, е направено, светът е такъв, какъвто е, и не всички грешки могат да бъдат поправени. Съжалявам, че не мога да ви дам по-добър отговор, но ето го. Трябва да бъда честна."
"Но въпросът за редакционната свобода..."
"По този въпрос съм на сто процента с вас. Публикувайте редакционната си статия. Но не искайте от мен да подкрепям аргументите ви. И не искайте от отдела да подкрепя личните ви мнения".
С това Марго се вгледа първо в Нора, после в Смитбак.
Смитбек се усмихна нервно и отпи още една глътка от питието си.
Марго се изправи. "Благодаря ви за прямотата."
"Няма за какво."
Тя се обърна към Смитбек. "Радвам се да те видя отново, Бил."
"Разбира се", промълви той.
Той наблюдаваше как Марго се отдалечава. После осъзна, че погледът на Нора е насочен към него.
""Лотосов цвят"?" - каза тя язвително.
"Това беше просто шега."
"Бивша твоя приятелка?"
"Не, никога", отговори той набързо.
"Сигурен ли си в това?"
"Дори не съм я целувал."
"Радвам се да го чуя. Не мога да понасям тази жена." Тя се обърна, за да се вгледа в отдалечаващата се фигура на Марго. След това погледна назад. "И като си помисля, че не е чела "Гръмотевичната глава". Искам да кажа, че това е много по-добро от някои от по-ранните неща, които си написал. Съжалявам, Бил, но онази книга "Реликвата" - е, нека просто кажем, че си узрял много като писател."
"Ей, какво не беше наред с "Реликвата"?"
Тя вдигна вилицата си и довърши яденето в мълчание.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТ
Когато Д'Агоста пристигна в "Омелетерия", Хейуърд вече беше заел обичайната им кабина до прозореца. Не я беше виждал от двайсет и четири часа - тя беше изкарала цяла нощ в офиса. Той се спря на вратата на ресторанта и я погледна. Сутрешната слънчева светлина бе оцветила лъскавата ѝ черна коса в почти синьо, а бледата ѝ кожа бе придобила блясъка на фин мрамор. Тя усърдно си водеше бележки на джобен компютър, дъвчеше долната си устна и съсредоточено свиваше вежди. Самото й виждане предизвика в него толкова силен пулс на обич, че беше почти болезнено.
Не знаеше дали ще успее да направи това.
Тя внезапно вдигна очи, сякаш осъзнала погледа му. Концентрацията изчезна и по красивите ѝ черти се появи усмивка.
"Вини - каза тя, когато той се приближи. "Съжалявам, че пропуснах твоята лазаня наполетана."
Той я целуна, след което седна на мястото си срещу нея. "Всичко е наред. Лазанята си е лазаня. Притеснявам се, че работиш прекалено много."