Сега професор Хамилтън направи механична крачка, и още една, разкъсвайки лицето си, изтръгвайки кичури коса, запъвайки се, сякаш можеше да падне директно върху Дуейн.
"Доктор!" - изкрещя Т.А. "Повикайте лекар!"
Заклинанието беше нарушено. Настъпи внезапна суматоха, всички се надигнаха едновременно, чу се звук от падащи книги, шумна глъчка от паникьосани гласове.
"Лицето ми!" - изкрещя професорът над шумотевицата. "Къде е то?"
Настъпи хаос, студентите тичаха към вратата, някои плачеха. Други се втурнаха напред, към поразения професор, скачайки върху подиума, опитвайки се да спрат убийственото му самонападение. Професорът се нахвърли върху тях сляпо, издавайки висок, кикотещ звук, а лицето му беше червена маска. Някой, който си проправяше път надолу по редицата, стъпваше силно върху крака на Дуейн. Капки летяща кръв оплискаха лицето на Дуейн: той усещаше топлината им по кожата си. Въпреки това той не помръдна. Не можеше да откъсне очи от професора, не можеше да избяга от този кошмар.
Студентите бяха притиснали професора към повърхността на подиума и сега се плъзгаха в кръвта му, опитвайки се да задържат гърчещите се ръце и клатещото се тяло. Докато Дюейн наблюдаваше, професорът ги отхвърли с демонична сила, грабна чашата с вода, разби я в подиума и - крещейки - започна да обработва парчетата в собствения си врат, като се въртеше и загребваше, сякаш се опитваше да изкопае нещо.
И тогава, съвсем неочаквано, Дуейн откри, че може да се движи. Той се изтърколи на крака, подхлъзна се, изтича покрай редицата седалки до пътеката и започна да спринтира по стълбите към задния изход на лекционната зала. Единственото, за което можеше да мисли, беше да избяга от необяснимия ужас на това, на което току-що беше станал свидетел. Докато се изстрелваше през вратата и се втурваше с пълна скорост по коридора отвъд, една фраза продължаваше да отеква в съзнанието му, отново и отново, отново и отново:
Ще ти покажа страха в шепа прах.
ДВЕ
"Дини? Вин? Сигурен ли си, че не искаш помощ там?"
"Не!" Лейтенант Винсент Д'Агоста се опита да запази гласа си хладен и равен. "Не. Всичко е наред. Само още няколко минути."
Той погледна часовника: почти девет. Още няколко минути. Да, точно така. Щеше да е късметлия, ако успее да сложи вечерята на масата до десет.
Кухнята на Лора Хейуърд - той все още я смяташе за нейна; беше се преместил само преди шест седмици - обикновено беше оазис на реда, спокойна и безупречна като самата Хейуърд. Сега мястото приличаше на военна зона. Мивката беше препълнена с мръсни тенджери. Половин дузина празни кутии лежаха в кошчето за боклук и около него, от които капеха остатъци от доматен сос и зехтин. Почти толкова готварски книги лежаха отворени на плота, а страниците им бяха затрупани от коричките на хляба и метежниците от брашно. Самотният прозорец, който гледаше надолу към заснеженото кръстовище на 77-а и Първа, беше изцапан с мазнина от пържене на наденички. Въпреки че вентилаторът работеше на пълна мощност, миризмата на изгоряло месо упорито се задържаше във въздуха.
От седмици насам, когато графиците им позволяваха време един за друг, Лора хвърляше - почти без усилие, както изглеждаше - ястие след ястие. Д'Агоста беше изумен. За бъдещата му бивша съпруга, която сега живееше в Канада, готвенето винаги е било мъчение, съпроводено с хистрионни въздишки, звънтене на тигани и - най-често - с несъгласни резултати. С Лора беше като ден и нощ.
Но наред с учудването си Д'Агоста се почувства и малко застрашен. Като капитан-детектив в нюйоркската полиция Лаура Хейуърд не само го превъзхождаше, но и го надвиваше. Всички знаеха, че мъжете са най-добрите готвачи, особено италианците. Те издухваха французите от водата. И така, той продължаваше да обещава да ѝ приготви истинска италианска вечеря, каквато правеше баба му. Всеки път, когато повтаряше обещанието си, ястието сякаш ставаше все по-сложно и зрелищно. И най-накрая тази вечер беше вечерта, в която той щеше да приготви лазанята на баба си "Наполетана".
Само че щом влезе в кухнята, осъзна, че не си спомня как точно баба му е приготвяла лазаня наполетана. О, той беше гледал десетки пъти. Често е помагал. Но какво точно влизаше в рагуто, което тя слагаше върху пластовете паста? И какво добавяше към малките кюфтенца, които заедно с колбаса и различните сирена съставяха плънката? В отчаянието си той се обърна към готварските книги на Лора, но всяка от тях предлагаше противоречиви предложения. И така, сега се намираше тук, часове по-късно, всичко беше на различен етап от завършването, а разочарованието му нарастваше с всяка секунда.