Още една ниска въздишка прозвуча в разрушеното гърло на Декър, като свиване на мех. Тя заглъхна в слаба, кървава гаргара. Мъжът се взираше безизразно в Пендъргаст, бялата му риза беше изцапана с униформено червено. По масата все още се стичаха струи кръв, които се движеха в бавни меандри и се оттичаха с потракване на пода.
За миг Пендъргаст остана неподвижен, сякаш поразен от гръм. След това свали едната си ръкавица и - навеждайки се напред, като внимаваше да не стъпи в кръвта, която се бе събрала под стола - постави гърба на ръката си върху челото на Декър. Кожата на мъжа беше еластична, гъвкава, а температурата на повърхността ѝ не беше по-ниска от тази на Пендъргаст.
Изведнъж Пендъргаст се отдръпна. В къщата цареше тишина - с изключение на постоянното капене.
Въздишките, знаеше Пендъргаст, бяха посмъртни: въздухът изтичаше от белите дробове, докато тялото се отпускаше срещу щиковете. Въпреки това Майк Декър беше мъртъв по-малко от пет минути. Вероятно по-малко от три.
Той отново се поколеба. Точното време на смъртта беше без значение. Далеч по-важно беше осъзнаването на Пендъргаст, че Диоген е изчакал Пендъргаст да влезе в къщата, преди да убие Декър.
А това означаваше, че брат му може би все още е тук, в тази къща.
В далечината, на прага на чуваемостта, се разнесе вой на полицейски сирени.
Пендъргаст претърси стаята с блестящи очи, търсейки и най-малката улика, която би му помогнала да открие брат си. Накрая погледът му се спря на щита - и внезапно го разпозна.
Миг по-късно погледът му попадна върху ръцете на Декър. Едната лежеше отпусната, а другата беше свита на кълбо.
Пренебрегвайки приближаващите сирени, Пендъргаст извади от джоба си златна писалка и внимателно разтвори стиснатата ръка. Вътре лежаха три кичура руса коса.
Изваждайки от джоба си бижутерска лупа, той се навежда напред и разглежда космите. Върна ръката си обратно в джоба и замени лупата с пинсета. Много внимателно изтръгна всеки косъм от неподвижната ръка.
Сирените вече бяха по-силни.
Сега Диоген със сигурност си беше отишъл. Беше подготвил сцената, беше управлявал многото променливи с пълно съвършенство. Беше влязъл в къщата, несъмнено бе обездвижил Декър с някакъв наркотик, после бе изчакал Пендъргаст да пристигне, преди да го убие. Имаше вероятност Диоген умишлено да е задействал алармата за взлом, докато е напускал къщата.
Старши агент на ФБР лежеше мъртъв, а къщата щеше да бъде претърсена в търсене на улики. Диоген нямаше да рискува да остане наоколо, а и той не можеше.
Чу писък на гуми и сирени, докато фаланга от полицейски коли се движеше по Орегон Авеню, само на няколко секунди от къщата. Пендъргаст погледна приятеля си за последен път, бързо избърса следите от излишна влага от едното си око и се втурна надолу по стълбите.
Входната врата беше широко отворена, а панелът за сигурност до нея мигаше в червено. Той прескочи инертната форма на ваймаранера, излезе през задната врата, грабна куфарчето си, пресече двора и - хвърляйки кичурите коса в купчина мъртви листа - изчезна като призрак в сенчестите дълбини на парка Рок Крийк.
СЕДЕМНАДЕСЕТ
Марго Грийн пристигна първа в голямата стара конферентна зала "Мърчисън" на музея. Докато се настаняваше в едно от старите кожени кресла покрай масивната дъбова маса от деветнадесети век, тя се вглеждаше в прекрасните, но донякъде смущаващи детайли: трофейните глави на вече застрашени видове, украсяващи стените; скобата от слонски бивни, фланкираща вратата; африканските маски, леопардови, зеброви и лъвски кожи. Мърчисън е работил на терен в Африка повече от век преди това и се е радвал на кариера на голям ловец на бели животни наред с по-сериозната си професия на антрополог. В противоположните краища на стаята имаше дори чифт кошчета за отпадъци от слонски крака. Но това беше музей, а един музей не трябва да изхвърля нищо, независимо колко политически некоректно е станало това.
Марго използва няколкото мига спокойствие, преди да пристигнат останалите от отдела, за да прегледа бележките си и да подреди мислите си. Усещаше нарастваща нервност, която сякаш не можеше да потисне. Правилно ли постъпваше? Беше тук едва от шест седмици, а сега, още с първия си брой на "Музеология", се впускаше в разгара на спорове. Защо това беше толкова важно за нея?