Настъпи общо нервно прочистване на гърлата, няколко шепота.
"Много добре - каза Мензис, а гласът му се върна към успокояващата си нотка. "Разбрах мнението и на двете страни и изглежда, че сме разделени приблизително по равно. Поне сред тези, които имат мнение. Взех решението си."
Той направи пауза, хвърляйки поглед към групата.
"Ще внеса две препоръки до директора. Първата е редакцията да бъде публикувана. Марго трябва да бъде похвалена за това, че инициира дебата с добре аргументирана редакционна статия, която поддържа най-добрите традиции на списание "Музеология".
Той си пое дъх. "Втората ми препоръка е маските да бъдат върнати на Тано. Отсега нататък."
Настъпи зашеметяваща тишина. Марго не можеше да повярва - Мензис беше застанал сто процента на нейна страна. Тя беше спечелила. Тя хвърли поглед към Нора и видя, че лицето на жената също е почервеняло.
"Етиката на нашата професия е ясна - продължи Мензис. "Тази етика гласи, цитирам: "Първата отговорност на антрополога е към хората, които изучава. Боли ме повече, отколкото мога да кажа, когато виждам как музеят губи тези маски. Но трябва да се съглася с д-р Грийн и Уонг: ако искаме да дадем етичен пример, трябва да ги върнем. Да, моментът със сигурност е неудобен и това създава огромен проблем с изложбата. Съжалявам, Джордж. Не може да се помогне."
"Но загубата за антропологията, за света..." Нора започна.
"Казах това, което имах да казвам", каза Мензис, като в гласа му влезе само нюанс на тръпчивост. "Заседанието се отлага."
ОСЕМНАЙСЕТ
Бил Смитбек зави зад ъгъла, спря и въздъхна с облекчение. Там, в далечния край на коридора, се намираше вратата на кабинета на Фентън Дейвис, отворена и незасегната от продължителната сянка на Брайс Хариман. Всъщност, като се замисля, Смитбек изобщо не беше виждал много от Хариман днес. Докато вървеше към кабинета на Дейвис със свежа пружина в крачка, той потри ръце, изпитвайки вкусна тръпка на шаденфриуд от лошия късмет на Хариман. Само като си помислеше, че Хариман толкова много искаше да се добере до историята с Данглар. Е, беше добре дошъл. Погледнато в ретроспекция, това не беше кой знае каква история за "Таймс": твърде недостойна, клоняща към бурлеска. И все пак Хариман - с оглед на неотдавнашния му престой в "Пост" - вероятно щеше да я намери точно за себе си.
Смитбек се засмя, докато вървеше.
От друга страна, той бе постигнал голям успех, като бе разкрил убийството на Дюшан. Това беше всичко, което трябва да бъде една голяма история: необичайна, завладяваща, галванична. Беше тема номер едно в разговорите по водоохладителите в целия град: нежният, любезен художник, който без видима причина е бил вързан, на врата му е била поставена примка на палача, след което е бил изхвърлен от прозорец на двадесет и четвъртия етаж и е паднал през покрива на един от луксозните френски ресторанти в Манхатън. И всичко това посред бял ден пред очите на стотици свидетели.
Смитбак забави малко ход, докато се приближаваше към офиса на Дейвис. Вярно е, че беше адски трудно да се открият тези многобройни свидетели. И досега трябваше да се задоволи с официалната версия на полицейското управление и с дискретните предположения, които изтръгваше от онези, които обикновено са запознати, но които в този случай се оказаха смущаващо непознати. Но историята щеше да се разчуе. Нора беше права, когато казваше, че той винаги се справя накрая. Колко добре го разбираше. Трябваше само да обработи всеки ъгъл, да поддържа сцепление.
Несъмнено затова Дейвис го беше повикал: редакторът беше нетърпелив за повече. Нямаше да се изпоти, щеше да каже на Дейвис, че преследва някои избрани следи от поверителните си източници. Щеше да си върне задника на Бродуей и 65-та. Днес наоколо нямаше да има никакви ченгета, които да ограничават стила му. След това щеше да наобиколи участъка, да поговори с някой стар приятел там, да види какви трохи може да измъкне. Не, поправи се той: трохи не беше точната дума. Другите репортери събираха трохи, а Смитбак намираше тортата - и я изяждаше.
Усмихвайки се на собственото си метафорично остроумие, той спря до секретарската станция пред офиса на Дейвис. Свободно място. Късен обяд, помисли си Смитбек. Пристъпвайки напред, чувствайки се и изглеждайки досущ като репортер, той се втурна нагоре и вдигна ръка, за да почука на отворената врата.
Дейвис седеше като Буда зад претрупаното си бюро. Беше нисък и напълно плешив, с припряни малки ръце, които сякаш винаги правеха нещо: изглаждаха вратовръзката му, играеха си с молив или проследяваха линиите на веждите му. Предпочиташе сини ризи с бели якички и плътно завързани вратовръзки с пайети. С високия си, мек глас и женствени маниери Дейвис може да изглежда на непосветените като откачалка. Но Смитбак беше научил, че това не е така. Не можеш да станеш редактор в "Таймс", ако във вените ти не текат поне няколко литра кръв на баракуда. Но изказването му беше толкова меко, че понякога трябваше да мине малко време, за да разбереш, че току-що са те изкормили. Той играеше картите си близо до жилетката, слушаше повече, отколкото говореше, и човек рядко знаеше какво наистина мисли. Не се побратимяваше с репортерите си, не излизаше с другите редактори и изглежда предпочиташе собствената си компания. В кабинета му имаше само един допълнителен стол и той никога не беше зает.