Д'Агоста не можеше да каже нищо по този въпрос. Те се хранеха за момент в мълчание.
"Вини - каза тя и нещо в тона ѝ го накара отново да вдигне поглед към нея. "Съжалявам. Не исках да ти се нахвърлям."
"Всичко е наред."
Тя отново се усмихваше, а тъмните ѝ очи блестяха на изкуствената светлина. "Защото фактът е, че съм наистина щастлива, че си се върнал на работа."
Д'Агоста преглътна. "Благодаря."
"Този безумен посмъртен случай на Пендъргаст просто те разсейваше в най-неподходящия момент. Той може и да е бил продуктивен агент, но не е бил - ами, нормален. Знам, че си му бил приятел, но мисля..." Тя направи пауза. "Мисля, че е имал нездравословно влияние върху теб. И след това, тази молба от отвъдното, всички тези неща за брат му... Трябва да ти кажа, че съм възмутена от това."
Въпреки всичко Д'Агоста почувства пробождане на раздразнение. "Знам, че никога не си харесвал този човек. Но той има резултати."
"Знам, знам. Не бива да критикувам мъртвите. Съжалявам."
Раздразнението беше пометено от внезапен прилив на вина. Д'Агоста не каза нищо.
"Както и да е, всичко това е минало. Случаят "Данглар" е високопрофилен, чудесно стартово дело. Ще блеснеш, Вини, знам, че ще блеснеш. Ще бъде като в старите времена."
Д'Агоста се вряза в пилешко бутче, после пусна ножа си в чинията с трясък. Това беше агония. Не можеше да го отлага повече.
"Лора", започна той. "Няма лесен начин да го кажа."
"Какво да кажа?"
Той си пое дълбоко дъх. "Премествам се."
Тя замръзна, сякаш неразбираща. После по лицето ѝ бавно се прокрадна поглед: израз на недоверие и болка, като на дете, което току-що е било неочаквано ударено от любим родител. Виждайки това изражение, Д'Агоста се почувства толкова зле, колкото никога не се е чувствал през живота си.
"Вини?" - попита тя зашеметена.
Д'Агоста сведе очи. Настъпи дълго, мъчително мълчание.
"Защо?"
Той не знаеше какво да каже. Знаеше само, че единственото нещо, което не можеше да направи, беше да ѝ каже истината. Лора, скъпа, може би съм в опасност. Ти не си мишена, но аз определено съм. И като оставам тук, мога да те изложа и на опасност.
"Дали е нещо, което съм направил? Нещо, което не съм направила?"
"Не" - каза той веднага. Трябваше да си измисли нещо, а с Лора Хейуърд това нещо трябваше да е добро.
"Не", каза той отново, по-бавно. "Ти си била страхотна. Това няма нищо общо с теб. Наистина ме е грижа за теб. Това е свързано с мен. Връзката ни... може би започнахме прекалено бързо".
Хейуърд не отговори.
Д'Агоста се почувства така, сякаш се спускаше от скала. Нямаше нищо, което да иска повече в момента, от това да остане с тази жена - тази красива, грижовна, подкрепяща го жена. По-скоро би наранил себе си, отколкото нея. И все пак я нараняваше, нараняваше я дълбоко с всяка своя дума. Беше ужасно да го прави, но нямаше избор. Винсънт, трябва да вземеш всички възможни предпазни мерки. Д'Агоста знаеше, че единственият начин да спаси тази връзка - а може би и живота на Лора Хейуърд - е като я прекъсне.
"Просто ми трябва малко пространство, това е всичко - продължи той. "За да обмисля нещата. Да се вгледам в живота си." Баналностите прозвучаха кухо и вместо да продължи, той спря.
Седеше там и чакаше Хейуърд да избухне, да го прокълне, да му нареди да си тръгне. Но последва само още едно дълго, ужасно мълчание. Накрая той вдигна очи. Лаура седеше там, сложила ръце в скута си, вечерята ѝ бе станала студена, лицето ѝ бе бледо, а очите ѝ бяха сведени надолу. Красивата ѝ синьо-черна коса беше паднала напред и закриваше едното ѝ око. Това не беше реакцията, която беше очаквал. Тази изненада, тази болка беше дори по-лоша от гнева.
Най-сетне тя подсмръкна, потърка пръст под носа си, отдръпна чинията си. После се изправи.
"Трябва да се върна на работа - каза тя толкова тихо, че Д'Агоста едва я чу. Той седеше неподвижно, докато тя отмяташе косата си от лицето. След това се обърна и бързо тръгна към вратата. Едва когато ръката ѝ беше на дръжката на вратата, тя се спря, осъзнавайки, че е забравила палтото и куфарчето си. Обърна се, отиде бавно до гардероба, наметна палтото си и взе куфарчето. После излезе, като затвори тихо вратата след себе си.
Не погледна назад.
Д'Агоста седя дълго на масата, слушайки тиктакането на часовника, слабите улични шумове, които се процеждаха отдолу. Накрая стана, занесе чиниите в малката кухня, изхвърли полуизядените вечери на боклука и се изми.