Чу Лора да казва нещо от изгнанието си във всекидневната. Пое си дълбоко дъх.
"Какво беше това, бебе?"
"Казах, че утре ще се прибера късно. На 22 януари Рокър има среща за състоянието на силите с всички капитани. Това ми оставя само понеделник вечерта, за да актуализирам докладите за състоянието и личните досиета".
"Рокър и неговите документи. Между другото, как е твоят приятел комисарят?"
"Той не ми е приятел."
Д'Агоста се върна към рагуто, което вряло на котлона. Оставаше убеден, че е получил обратно старата си работа в полицията, че стажът му е възстановен само защото Лора е казала една дума на ухото на Рокър. Не му харесваше, но беше така.
От тенджерата се издигна огромен мехур от рагу, избухна като вулканично изригване и изхвърли соса върху ръката му. "Ауч!" - извика той и обля ръката в съдомиялна вода, докато намаляваше пламъка.
"Какво става?"
"Нищо. Всичко е наред." Той разбърка соса с дървена лъжица, осъзна, че дъното е изгоряло, премести го набързо на задната горелка. Вдигна лъжицата към устните си малко предпазливо. Не е лошо, изобщо не е лошо. Прилична консистенция, приятно усещане в устата, само лек вкус на изгоряло. Но не като на баба му.
"Какво друго влиза в рагуто, Нона?" - промърмори той.
Ако имаше някакъв отговор от невидимия хор, Д'Агоста не можеше да го чуе.
Изведнъж откъм печката се чу силно съскане. Огромният съд с подсолена вода забушува. Преглъщайки проклятие, Д'Агоста намали котлона и на тази тенджера, разкъса кутията с макаронени изделия и изсипа в нея килограм лазаня.
Откъм всекидневната се разнесе музика: Лора беше пуснала диск със Steely Dan. "Кълна се, че ще говоря с хазяина за този портиер" - каза тя през вратата.
"Кой портиер?"
"Онзи новият, който дойде преди няколко седмици. Той е най-неприятният човек, който съм срещала. Що за портиер е този, който дори не ти отваря вратата? А тази сутрин не пожела да ми извика такси. Само поклати глава и си тръгна. Мисля, че не говори английски. Поне се преструва, че не говори."
Какво очакваш за двайсет и петстотин на месец? Д'Агоста си помисли. Но това беше нейният апартамент, така че той си замълча. А и наемът се плащаше с нейните пари - поне засега. Беше решил да промени това възможно най-скоро.
Когато се премести, не беше донесъл със себе си никакви очаквания. Току-що беше преживял един от най-лошите периоди в живота си и не искаше да си позволи да мисли за повече от ден напред. Освен това все още се намираше в началния етап на това, което обещаваше да бъде неприятен развод: ново романтично заплитане вероятно не беше най-разумното нещо за него точно сега. Но това се беше получило далеч по-добре, отколкото можеше да се надява. Лора Хейуърд беше нещо повече от приятелка или любовница - тя се беше превърнала в сродна душа. Мислеше си, че това, че и двамата са на работа, а тя го класира, ще бъде проблем. Беше точно обратното: това им даваше общ език, възможност да си помагат взаимно, да говорят за случаите си, без да се притесняват за поверителност или за второстепенни съдии.
"Има ли нови следи за Данглар? - чу Лора да пита от всекидневната.
Данглар беше галеното име на нюйоркската полиция за извършителя, който напоследък крадеше пари от банкомати с хакната банкова карта, след което показваше джонката си пред охранителната камера. Повечето от инцидентите бяха в участъка на Д'Агоста.
"Имам евентуален очевидец на вчерашната работа".
"Какъв очевидец?" Лаура попита внушително.
"На лицето, разбира се." Д'Агоста разбърка макароните, регулира завирането им. Погледна фурната, увери се, че е на подходяща температура. След това се върна към разхвърляния плот и мислено прегледа всичко. Колбаси: проверявам. Кюфтета: проверено. Рикота, пармезан и моцарела фиордилате: всичко е проверено. Изглежда, че все пак ще успея да го извадя от шапката...
Ад. Той все още трябваше да настърже пармезана.
Отвори едно чекмедже и започна да рови трескаво. Докато го правеше, му се стори, че чува звънеца на вратата.
Може би това беше въображението му: Лора не получаваше толкова много обаждания, а той със сигурност не получаваше такива. Особено по това време на нощта. Сигурно беше доставка от виетнамския ресторант на долния етаж, която чукаше на грешната врата.