Шофьорът не отговори. Вместо това продължи да ускорява, като навлизаше и излизаше от лентите за движение, докато задминаваше кола след кола. Изходът на 95-а улица се появи и изчезна за миг.
Устата на Смитбек пресъхна. Господи, отвличат ли ме или нещо подобно? Той се хвана за ключалката на вратата, но както при повечето таксита, външното копче беше премахнато и самата ключалка беше задействана, потънала под нивото на рамката на прозореца.
Той поднови трескавите си татуировки срещу плексигласовия щит. "Спри колата!" - изкрещя той, когато кабината изсвистя на завоя. "Пуснете ме!"
Когато нямаше отговор, Смитбак бръкна в джоба си и измъкна мобилния си телефон, за да набере 911.
"Сложете го настрана, господин Смитбак" - чу се глас от предната седалка. "Уверявам ви, че сте в добри ръце."
Смитбек замръзна в момента на набиране на номера. Той познаваше този глас: познаваше го добре. Но със сигурност не принадлежеше на мъжа със средиземноморски вид на предната седалка.
"Пендъргаст?" - каза той недоверчиво.
Мъжът кимна. Погледна в огледалото за обратно виждане, сканирайки колите зад тях.
Страхът намаля - бавно, бавно, за да бъде заменен от изненада. Пендъргаст, помисли си Смитбек. О, Боже. Защо при всяка вар, в която се сблъскам с него, изпитвам чувство на потиснатост?
"Значи слуховете са били погрешни - каза той.
"За моята смърт? Със сигурност."
Смитбек предположи, че се движат с поне сто мили в час. Покрай тях преминаваха коли, неясни форми и цветни петна.
"Имаш ли нещо против да ми кажеш какво се случва? Или защо си се маскирал? Приличате на беглец от турски затвор - ако нямате нищо против да го кажа" - добави той набързо.
Пендъргаст отново погледна в огледалото за обратно виждане. "Ще ви закарам на безопасно място."
Това не беше регистрирано веднага. "Къде ще ме заведете?"
"Ти си маркиран човек. Има опасен убиец, който те преследва. Естеството на заплахата ме принуждава да предприема необичайни мерки".
Смитбек отвори уста да протестира, после спря. Тревогата, недоверието, изумлението се смесиха в равни пропорции в него. Изходът на 125-а улица премина за един миг.
Смитбек намери гласа си. "Убиец ме преследва? За какво?"
"Колкото повече знаеш, толкова по-опасно ще бъде за теб."
"Откъде знаеш, че съм в опасност? Не съм вбесявал никого - поне не напоследък."
Вляво се виждаше контролната станция на Северна река. Поглеждайки неспокойно надясно, на Смитбак му се стори, че е зърнал за кратко 891 Ривърсайд Драйв - древен, обгърнат от сенки - издигащ се над зеленината на Ривърсайд Парк.
Сега колата се движеше толкова бързо, че гумите сякаш едва докосваха пътя. Смитбек се огледа за предпазен колан, но в кабината нямаше такъв. Колите преминаваха покрай него, сякаш бяха неподвижни. Какъв двигател, по дяволите, има това нещо? Той преглътна. "Няма да тръгна никъде, докато не разбера какво се случва. Вече съм женен мъж."
"Нора ще се справи. Ще й кажат, че си в командировка за "Таймс" и известно време няма да можеш да общуваш с нея. Аз сам ще се погрижа за това."
"Да, а какво ще кажеш за "Таймс"? Аз съм по средата на важна задача."
"Те ще чуят от лекаря за вашето внезапно, сериозно заболяване".
"О, не. В никакъв случай. Таймс е място, в което кучетата се хранят. Няма значение дали съм болен, или умирам, ще загубя задачата".
"Ще има и други задачи."
"Не като тази. Вижте, господин Пендъргаст, отговорът е - гадно!"
Смитбак се подготви, докато кабината заобикаляше струпване на коли, преплиташе се през три ленти, завиваше в последния момент, за да избегне задния удар с един дързък камион, и се изстрелваше обратно в бързата лента. Смитбек се вкопчи в седалката, притихнал от ужас.
Пендъргаст отново погледна в огледалото за обратно виждане. Оглеждайки се наоколо, Смитбек видя - четири или пет коли назад - черен мерцедес, който се провираше в движението и ги изпреварваше.
Смитбек отново се обърна напред, усещайки прилив на паника. Напред, на рамото, един автомобил на нюйоркската полиция беше спрял микробус и офицерът беше излязъл да напише фиш. Докато прелитаха покрай тях, Смитбак видя как полицаят се завъртя невярващо, а след това побягна обратно към колата си.
"За Бога, забави ход" - изсумтя той, но ако Пендъргаст го чу, не отговори.