Нора Кели се опита да заглуши шума в изложбената зала и да съсредоточи вниманието си върху кутията с пясък пред себе си. От едната страна тя беше подредила предметите, които трябваше да бъдат подредени: скелет от пластелин, заедно с набор от гробни вещи - безценни предмети от злато, нефрит, полихромна керамика, кост и издълбана раковина. От другата страна на голямата кутия тя беше поставила снимка на истинска гробница, направена само няколко минути след удивителното ѝ откриване. Това беше гробът на принцеса на маите от девети век на име Чак Ксел и задачата на Нора беше да го пресъздаде - с педантични подробности - за изложбата "Свещени образи".
Докато съзерцаваше работата, тя чуваше през рамо тежкото дишане на един много раздразнен пазач, разстроен от това, че е откъснат от обичайната си служба в заспалата зала на пелагичните птици и е вкаран в маниакалния кошер на активността в самия център на изложбата "Свещени образи". Тя чу как пазачът премести огромната си маса и театрално въздъхна, сякаш за да я ускори.
Но Нора не се остави да бъде прибързана. Това беше един от най-важните експонати в цялата изложба. Артефактите, които трябваше да бъдат подредени, бяха изключително деликатни и изискваха най-голямо внимание и грижа. За пореден път тя се опита да заглуши шума на строежа, ръмженето на бормашините и свистенето на ножовете, виковете напред-назад, яростното идване и отиване на куратори, дизайнери и асистенти. На всичкото отгоре, тъй като системата за сигурност на музея се подсилваше за пореден път в подготовка за новото откриване, от време на време им се налагаше да оставят всичко и да напускат изложбата, тъй като се инсталираха сензори и се тестваше софтуер. Беше истинско безредие.
Нора отново насочи вниманието си към пясъчника пред себе си. Започна с подреждането на костите, като ги слагаше в пясъка според първоначалното им разположение на снимката. Принцесата не беше положена на равно място в западен стил, а по-скоро тялото ѝ беше вързано в мумиен сноп, коленете прибрани към лицето, ръцете сгънати отпред, цялото увито като пакет в красиви тъкани одеяла. При гниенето на снопа скелетът се е отворил и костите са се разпилели по пода на гробницата в безумна шарка, която Нора внимателно е възпроизвела.
След това дойде ред на подреждането на предметите, намерени в гробницата. За разлика от костите, те бяха истински - и почти безценни. Тя си сложи памучни ръкавици и вдигна най-големия предмет - тежък пекторал от побит електрум, изобразяващ ягуар, заобиколен от глифове. Вдигна го нагоре и за миг бе омагьосана от заслепяващата светлина на златните му извивки. Положи го внимателно върху гърдите на скелета. След това сложи златна огърлица, която обгърна шийните прешлени. Половин дузина златни пръстени бяха нахлузени на костеливите пръсти. На върха на черепа бе поставена масивна златна диадема, обсипана с нефрит и тюркоаз. Тя внимателно подреди в полукръг гърнета, пълни с дарове от полиран нефрит, тюркоази и лъскави парчета черен обсидиан. След това дойде церемониалният обсидианов нож, дълъг почти метър и с много бодли, все още достатъчно остър, за да нанесе неприятен разрез, ако не се борави с него точно както трябва.
Тя направи пауза. Последното нещо беше нефритената маска, струваща милиони, издълбана от един-единствен безупречен блок тъмнозелен нефрит, с рубини и бял кварц, поставени в очите, и тюркоазени зъби.
"Госпожо - каза охранителят, прекъсвайки замислите ѝ, - имам почивка на петнайсет".
"Наясно съм с това", каза Нора сухо.
Тя тъкмо се канеше да посегне към маската, когато на известно разстояние чу гласа на Хюго Мензис, не силен, но някак си носещ се над шума. "Чудесна работа!" - казваше той. "Чудесно!"
Нора вдигна очи и видя гъстокосата фигура, която си проправяше път по коридора, стъпвайки припряно по пода, осеян с електрически кабели, стърготини, парчета балончета и други строителни отпадъци. На едното си рамо беше преметнал вездесъщата платнена рибарска чанта, която използваше вместо куфарче. Стискаше ръце, кимаше в знак на одобрение, насърчаваше, докато вървеше, знаеше името на всички - от дърводелците до кураторите. Всеки получаваше кимване, усмивка, насърчителна дума. Колко различно от Аштън, главния куратор на тази изложба, който смяташе, че е под достойнството му да разговаря с всеки, който няма докторска степен.
След срещата Нора се ядоса на Мензис, че е застанал на страната на Марго Грийн. Но беше невъзможно да се ядосаш на човек като Мензис: той очевидно вярваше в това, което прави, а тя лично беше станала свидетел на толкова много други големи и малки начини, по които той подкрепяше отдела. Не, не можеше да се сърди на Хюго Мензис.