Той си каза, че поне няма нужда да се тревожи за Нора. По време на пътуването по нюйоркската магистрала той сам ѝ се обади от телефона на Пендъргаст, като си измисли история за това как "Таймс" го изпраща под прикритие в Атлантик Сити, за да отрази скандал с казино, което го прави некомуникативен за известно време. Той имаше уверението на Пендъргаст, че Нора ще бъде в безопасност, и никога не беше знаел, че Пендъргаст греши. Чувстваше се виновен, че я е излъгал, но в крайна сметка го беше направил заради нея и можеше да обясни всичко по-късно.
Най-много го тормозеше работата му. Разбира се, щяха да приемат, че е болен, и без съмнение Пендъргаст щеше да го направи убедителен. Но междувременно Хариман щеше да има свободна власт. Смитбак знаеше, че когато най-сетне се върне след "оздравяването" си, ще има късмет да му възложат дори историята за Данглар.
Най-лошото беше, че дори не знаеше колко дълго ще трябва да остане тук.
Обърна се и отново закрачи, полуобезумял от притеснение.
На вратата се чу тихо почукване.
"Какво има?" Смитбак каза раздразнено.
Възрастна медицинска сестра пъхна хлътналата си глава в стаята, гарвановата коса беше прибрана на тежък кок. "Вечерята е сервирана, господин Джоунс."
"Веднага ще сляза, благодаря."
Едуард Джоунс, притеснен син на инвестиционен банкер от Уолстрийт, нуждаещ се от почивка, релаксация и малко изолация от забързания свят. Наистина изглеждаше много странно да играеш Едуард Джоунс, да живееш на място, където всички те смятат за някой друг. Особено някой, който не е съвсем наред с главата. Само познатият на Пендъргаст, директорът на "Ривър Оукс" - д-р Тизандър - знаеше истината. А Смитбак го беше видял само мимоходом, докато Пендъргаст се занимаваше с документите за прием; все още не бяха имали възможност да разговарят насаме.
Излизайки от стаята си и затваряйки вратата след себе си - изглежда, че на вратите на гостите нямаше ключалки - Смитбек тръгна по дългия коридор. Стъпките му не издаваха никакъв шум по дебелия килим с цвят на роза. Коридорът беше от полиран, фигурален махагон, тъмен с резбовани корнизи. По стените бяха наредени още масла. Единственият звук беше слабият стон на вятъра отвън. Огромното имение сякаш бе обвито в предвечна тишина.
Отпред коридорът се отвори към голяма площадка, обрамчваща голямо стълбище. Откъм ъгъла той чу ниски гласове. Веднага, с инстинктивното любопитство на репортер, той забави ход.
"...не знам колко още мога да издържам да работя в тази лудница" - чу се груб мъжки глас.
"Ах, престани да се оплакваш" - чу се втори, по-висок глас. "Работата е лесна, заплащането е добро. Храната е чудесна. Лудите са приятни и тихи. Какво, по дяволите, не е наред с това?"
Това бяха двама санитари. Смитбак, без да може да се сдържи, спря накратко, слушайки.
"Това, че си заклещен тук, в средата на шибаното никъде. На върха на една планина посред зима, наоколо няма нищо освен километри гори. Това обърква съзнанието ти."
"Може би трябва да се върнеш като гост." Вторият санитарен работник се ухили шумно.
"Това е сериозно" - дойде засегнатият отговор. "Познаваш ли мис Хавишъм?"
"Лудата Нели? Какво става с нея?"
"Как винаги твърди, че вижда хора, които не са там?"
"Всички в това заведение виждат хора, които не са там."
"Ами тя и мен ме кара да виждам неща. Беше в ранния следобед. Връщах се на петия етаж, когато случайно погледнах през прозореца на стълбището. Имаше някой там, мога да се закълна. Навън в снега."
"Да, точно така."
"Казвам ти, видях го. Тъмна форма, която се движеше бързо сред дърветата. Но когато погледнах назад, тя беше изчезнала."
"Да. А колко джейди си имал преди това?"
"Нищо. Както ти казах, това място е..."
Смитбак, който се приближаваше все повече до ръба на коридора, се преметна и се спъна напред в площадката. Двамата мъже - санитари в мрачни черни униформи - рязко се отдалечиха един от друг, като израженията им се разтвориха в безчувствени маски.
"Можем ли да ви помогнем, господин Джоунс? - каза единият от тях.
"Не, благодаря. Тъкмо слизам към трапезарията." Смитбак се спусна по широкото стълбище с достойнство, каквото можеше да събере.