Трапезарията беше голямо помещение на втория етаж, което напомняше на мъжки клуб на Парк Авеню. Вътре имаше поне трийсет маси, но помещението беше толкова голямо, че можеше да побере удобно още десетки. Всяка от тях беше покрита с хрупкава ленена покривка и подредена с блестящи - и изключително матови - сребърни прибори. Блестящи полилеи висяха от синия таван в цвят Wedgwood. Въпреки елегантното помещение изглеждаше варварско да се вечеря в 17:00 ч. На някои от масите гостите вече бяха насядали, хранеха се методично, разговаряха тихо или се взираха настроено в нищото. Други бавно се придвижваха към местата си.
О, Боже, помисли си Смитбек. Вечерята на живите мъртъвци. Той се огледа наоколо.
"Господин Джоунс?" Дойде един санитар, угоднически като всеки майстор, със същата усмивка на превъзходство зад маската на сервилност. "Къде бихте желали да седнете?"
"Ще опитам на тази маса", каза той, посочвайки една, която в момента беше заета само от един млад мъж, който мажеше с масло руло за вечеря. Беше безупречно облечен - скъп костюм, снежнобяла риза, лъскави обувки - и изглеждаше най-нормален от групата. Той кимна на Смитбек, когато журналистът седна.
"Роджър Трокмортън - каза мъжът и се изправи. "Радвам се да се запозная с вас."
"Едуард Джоунс", отвърна Смитбек, доволен от сърдечния прием. Той прие менюто от сервитьора и въпреки себе си бързо се вглъби в дългия списък с предложения. В крайна сметка се спря не на едно, а на две основни ястия - плакия а ла Морне и агнешко, заедно със салата от рукола и яйца от синигер в аспик. Той отбеляза избора си на картата до сервиза си, подаде картата и менюто на сервитьора, след което отново се обърна към господин Трокмортън. Той беше на възрастта на Смитбак, поразително красив, с руса коса, грижливо разделена на две, и миришеше слабо на скъп афтършейв. Нещо в него напомни на Смитбек за Брайс Хариман; имаше същото усещане за стари пари и права.
Брайс Хариман...
С огромно усилие Смитбек прогони образа от съзнанието си. Улови погледа на мъжа от другата страна на масата. "И така," каза той, "какво ви води тук?" Едва след като зададе въпроса, осъзна колко неуместен е той.
Но мъжът сякаш не го възприе зле. "Вероятно същото като вас. Аз съм луд." А после се засмя, за да покаже, че се шегува. "Сериозно, попаднах в малка неприятност и баща ми ме изпрати тук за кратка, ама кратка почивка. Нищо сериозно."
"От колко време си тук?"
"Няколко месеца. И какво те доведе тук?"
"Същото. Почивка." Смитбек се огледа за начин да пренасочи разговора. За какво изобщо говорят лудите? Напомни си, че крайно лудите се държат в тихото отделение, което се намира в друго крило. Гостите тук, в основната част на имението, бяха просто "проблемни".
Трокмортън постави рулото си в чинията и забърса първосигнално устата си със салфетка. "Току-що пристигнахте днес, нали?"
"Точно така."
Сервитьорът донесе напитките им - чай за Трокмортън, доматен сок за Смитбак, който се дразнеше, че не може да получи обичайния си едномалтов скоч. Погледът му отново се открадна из стаята. Всички в заведението се движеха толкова вяло, говореха толкова тихо: всичко изглеждаше като банкет в забавен кадър. Господи, не мисля, че мога да издържа още много от това. Опита се да си припомни какво беше казал Пендъргаст - как е мишена на убиец, как това, че е тук, пази не само него, но и Нора - но вече, дори след един ден, ставаше трудно да се понесе. Защо един опасен убиец го преследва? Нямаше смисъл. Доколкото знаеше, този мерцедес, този куршум, е бил предназначен за Пендъргаст, а не за него. Освен това Смитбек знаеше как да се справи със себе си. И преди е попадал в тежки ситуации - някои от тях наистина тежки...
За пореден път той принуди мислите си да се върнат към спътника му на вечеря.
"И така, какво... мислиш за това място? - попита той малко неубедително.
"О, всъщност не е лоша стара купчина." Докато говореше, в очите на мъжа имаше забавен блясък, който накара Смитбек да си помисли, че може би е намерил съюзник.
"Не се ли уморяваш от всичко това? Да не се измъкнеш?"
"През есента беше много по-хубаво, разбира се. Теренът е впечатляващ. Снегът е малко сковаващ, признавам, но пък за какво да се "измъкнеш", все пак?"
Смитбак преработи това за момент.
"И какво правиш, Едуард?" Трокмортън попита. "За да живея."
Смитбек мислено прегледа инструктажа на Пендъргаст. "Баща ми е инвестиционен банкер. На Уолстрийт. Аз работя за неговата фирма."