"Има ли заподозрени?"
"Няма. Никой не е забелязал някой да влиза или излиза от офиса на Хамилтън тази сутрин".
"Тази информация публична ли е? За отровата, имам предвид."
"Да, че е била отрова. За това каква е, не."
"Има ли други доказателства? Следи, отпечатъци, нещо?"
"Знаеш как е, екипът на СОК събира купчина глупости, които трябва да бъдат анализирани, но почти нищо от тях не е от значение. С едно възможно изключение: наскоро хвърлен човешки косъм с корен, достатъчен, за да се получи ДНК разчитане. Не съвпада с ДНК на Хамилтън, нито на секретарката му, нито на който и да е друг, който често е посещавал офиса. Малко необичаен цвят - секретарката каза, че не си спомня скорошни посетители с такъв цвят на косата."
"Кой беше?"
"Светло руса. Свръхсветло русо."
Хейуърд усети как сърцето ѝ внезапно заби в гърдите.
"Ало? Още ли си там?"
"Аз съм тук", каза Хейуърд. "Можеш ли да ми изпратиш по факса списъка с доказателствата и ДНК данните?"
"Разбира се, че мога."
"Ще се обадя първо в офиса ви и ще оставя номера на факса си."
"Няма проблем."
"И още нещо. Предполагам, че разследвате миналото на Хамилтън, негови познати, такива работи".
"Естествено."
"Попадате ли на името Пендъргаст?"
"Не мога да кажа, че съм попадал. Това следа ли е?"
"Приемете го за каквото искате."
"Добре, тогава. Но ми направете услуга - следващия път ми се обадете през деня. В будно състояние съм много по-очарователен."
"Бяхте достатъчно очарователен, лейтенант."
"Аз съм от Юга - предполагам, че това е генетично заложено."
Хейуърд постави телефона в люлката му. Дълго време, може би десет минути, тя остана неподвижна, загледана в него. После бавно и замислено замени папката с надпис Хамилтън, взе тази с надпис Декър, вдигна отново телефона и започна да набира.
ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ
една медицинска сестра - висока, стройна, махмурлия, облечена в черно с бели обувки и чорапи, истинско творение на семейство Адамс - подаде глава иззад махагоновата врата. "Директорът ще ви приеме сега, господин Джоунс."
Смитбак, който охлаждаше токчетата си в дългия коридор на втория етаж на "Ривър Оукс", скочи толкова бързо, че изпрати антимакара. "Благодаря - каза той набързо, докато го потупваше обратно на стола.
"Натам." И като преведе Смитбак през вратата, започна да го води по още един от мрачните, богато украсени и сякаш безкрайни коридори на имението.
Беше изненадващо трудно да си осигури аудиенция при директора. Изглежда, че "гостите" често искаха да се видят с д-р Тизандър, обикновено за да му съобщят, че стените им шепнат на френски, или за да поискат да спре да излъчва команди в главите им. Фактът, че Смитбек не пожела да разкрие въпроса, по който искаше да се види с директора, още повече затрудни нещата. Но Смитбек настояваше. Снощната вечеря с Трокмортън и последвалата я разходка из имението - с погледи отстрани към размърданите, празноглави восъчни фигури и мрачно изглеждащи вкаменелости, обитаващи библиотеката и различните салони - бяха последната капка. Загрижеността на Пендъргаст беше много добра, но той просто не можеше да се примири с мисълта за още един ден - или още една нощ - в този страховит мавзолей.
Смитбак беше измислил всичко. Щеше да си вземе хотелска стая в Джърси сити, да пътува до работа с влака PATH, да стои далеч от Нора, докато всичко това не отшуми. Можеше да се погрижи за себе си. Щеше да обясни всичко на директора. Не можеха да го държат тук против волята му.
Той последва дребната фигура на медицинската сестра по безкрайния коридор, минавайки покрай редици от затворени врати със златни номера. По някое време двама здрави санитари се вмъкнаха зад него. Най-накрая коридорът завърши с особено величествена врата с единствената дума "Директор". Медицинската сестра почука на вратата, след което се отдръпна и с жест покани Смитбек да влезе.
Смитбек ѝ благодари и влезе. Отвъд се простираше елегантен апартамент от стаи, облечени в тъмно дърво и осветени от аплици. В богато украсената мраморна камина трептеше огън. Стените бяха украсени със спортни щампи. Задната стена на главната стая беше доминирана от прозорец с дъга, от който се откриваше гледка към зимния пейзаж отвъд. Нямаше рафтове с книги или нещо друго, което да подсказва, че това е кабинетът на директора на болницата, макар че през една от двете странични врати на апартамента Смитбек различи нещо, което приличаше на медицинска библиотека.