В центъра на помещението имаше огромно бюро, покрито със стъкло, с тежки крака с орлови нокти. Зад бюрото седеше д-р Тизандър и пишеше усърдно с химикалка. Той вдигна поглед за кратко и се усмихна топло на Смитбак.
"Колко ми е приятно да те видя, Едуард. Седнете."
Смитбек седна. В продължение на около минута единственият звук в стаята беше пукането на огъня и драскането на писалката. След това Тизандър върна писалката в комплекта ѝ, изтри хартията и я остави настрана. Облегна се назад в тежкия си кожен стол и се усмихна поверително, като отдели цялото си внимание на Смитбек.
"Ето, това е готово. Кажи ми какво мислиш, Едуард. Как върви адаптацията към живота в Ривър Оукс?" Гласът му беше тих и меланхоличен, а миловидните линии на лицето му бяха изгладени от възрастта. Имаше куполообразно чело, от което бялата коса се издигаше в неподвластен на гравитацията леонски удар, не по-различен от този на Айнщайн.
Смитбак забеляза, че двамата санитари са застанали до стената зад него.
"Мога ли да ви предложа някакво освежително питие? Селцер? Диетична сода?"
"Нищо, благодаря." Смитбек направи жест към санитарите. "Те ли трябва да са тук?"
Тизандър се усмихна съчувствено. "Едно от правилата на дома, уви. Това, че съм директор на "Ривър Оукс", не означава, че съм над правилата му".
"Е, ако сте сигурен, че може да им се вярва, че ще пазят тишина."
"Имам пълно доверие в тях." Тизандър кимна окуражително и направи жест на Смитбак да продължи.
Смитбек се наведе напред. "Предполагам, че знаете всичко за мен, защо съм тук."
"Естествено." Топла, загрижена усмивка озари мъдрите черти на директора.
"Съгласих се да дойда тук за защита, за собствената си безопасност. Но трябва да ви кажа, д-р Тизандър, че промених решението си. Не знам колко знаете за този убиец, който уж ме преследва, но в крайна сметка мога да се грижа за себе си. Не е необходимо да бъда повече тук."
"Разбирам."
"Трябва да се върна на работата си в Ню Йорк в "Таймс"."
"И защо?"
Смитбак беше окуражен от възприемчивостта на д-р Тизандър. "Работех по много важен материал и ако не се върна там, ще го загубя в полза на друг репортер. Не мога да си позволя това. Това е моята кариера. Много неща са заложени на карта."
"Разкажете ми за тази история, по която работите."
"Става дума за убийството на Дюшан - знаеш ли го?"
"Разкажи ми за нея."
"Един убиец окачва художник на име Дюшан от прозореца на висок етаж, пуска го през стъкления покрив на ресторант. Това е една от онези сензационни истории, които не се появяват всеки ден."
"Защо казваш това?"
"Странният начин на умъртвяване, значимостта на жертвата, фактът, че убиецът изглежда е избегнал всяко разкриване - това е супер история. Не мога да я изоставя."
"Можеш ли да бъдеш по-конкретен?"
"Подробностите не са важни. Трябва да се махна оттук."
"Подробностите винаги са важни."
Чувството на окуражаване на Смитбек започна да се изпарява. "Това не е само моя работа. Има и жена ми. Нора. Тя си мисли, че съм в Атлантик Сити под прикритие и работя по друга история, но съм сигурен, че се тревожи за мен. Ако можех просто да изляза и да й се обадя, да й кажа, че съм добре. Женени сме само от няколко месеца. Сигурно разбираш."
"Разбирам." Директорът слушаше с най-голямо съчувствие и внимание.
Смитбек, окуражен отново, продължи. "Този предполагаем убиец, който ме преследва, не ме притеснява. Мога да се грижа за себе си. Не е нужно повече да се крия тук горе, преструвайки се на някакъв луд".
Д-р Тизандър отново кимна.
"Така или иначе, това е всичко. Въпреки че бях настанен тук с най-добри намерения, факт е, че не мога да остана нито миг повече". Той се изправи. "А сега, ако бъдете така любезен да извикате кола? Сигурен съм, че агент Пендъргаст ще поеме разходите. Или с удоволствие ще ви изпратя чек, щом се върна в Ню Йорк. Той ми взе портфейла и кредитните карти по пътя дотук". Той остана прав.
За момент в стаята настъпи тишина. После директорът седна бавно напред, опря ръце на бюрото и сплете пръсти. "А сега, Едуард - започна той със своя спокоен, любезен глас, - както знаете..."
"И повече не се занимавайте с Едуард" - прекъсна го Смитбек с изблик на раздразнение. "Името ми е Смитбек. Уилям Смитбек младши."
"Моля, позволете ми да продължа." Пауза, още една съчувствена усмивка. "Страхувам се, че не мога да удовлетворя молбата ви."