Беше толкова лесно.
Сега Смитбак се напрегна, готвейки се да отвори вратата отново. Беше облечен с три ризи, пуловер и два чифта панталони и се потеше обилно. Това беше необходима предпазна мярка: ако всичко вървеше по план, му предстоеше дълго и студено пътуване.
По време на дежурството си в кухнята беше научил, че първият камион за доставка на храна пристига на товарната рампа в 5:30 ч. Ако успееше да си проправи път през мазето, да изчака пристигането на камиона и след това да се промъкне в задното му отделение точно преди да потегли, никой нямаше да разбере. Щеше да минат два часа или повече, докато открият отсъствието му, а дотогава щеше да е на път да се върне в Ню Йорк, извън обсега на д-р Тизандър и неговия легион от страховити медицински сестри в черни униформи.
Той отново отвори вратата. Смъртоносна тишина. Отвори я по-широко, после се измъкна в коридора и безшумно я затвори зад себе си.
Погледна през рамо, след което започна да се придвижва предпазливо по коридора към площадката, като се придържаше близо до стените. Нямаше голям шанс да бъде забелязан: полилеите бяха приглушени и кехлибарените им езерца светлина бяха слаби. Пейзажите и портретите, окачени по стените, представляваха тъмни, неразличими правоъгълници. Мекият килим беше река от бордо, толкова дълбока, че изглеждаше почти черна.
До стълбищната площадка се стигаше за пет минути. Тук светлината беше малко по-ярка и той се отдръпна, като се ослушваше за звука от стъпки по стълбището. Направи една крачка, после още една, като се вслушваше внимателно.
Нищо.
Плъзгайки се напред, с ръка на парапета, Смитбак си проправи път надолу, готов да се хвърли обратно по стълбите при първия признак на среща. Стигна до площадката на втория етаж и се оттегли в един тъмен ъгъл, прикривайки се зад бюфета. Тук се спря, за да разузнае. Кабината се разширяваше в четири коридора: един водеше към трапезарията, друг към библиотеката и западния салон, а останалите - към лечебните помещения и административните офиси. Този етаж изглеждаше също толкова тих и безлюден, колкото и първият, и Смитбак, окуражен, започна да се измъква.
От дъното на административния коридор се чу звук от затваряща се врата.
Бързо се стрелна обратно към скривалището си, приклекна и зачака.
Чу как ключът се завърта в ключалката. След това, може би за минута, нищо повече. Дали някой се е заключвал в офиса? Или навън?
Той изчака още една минута. Все още нищо.
Точно когато се приготви да се изправи, някой се появи от тъмнината на административния коридор: санитар, който вървеше бавно, със скръстени ръце зад гърба си. Мъжът се оглеждаше наляво-надясно, сякаш проверяваше дали всички врати са добре затворени.
Смитбак се сви още повече в тъмнината зад бюфета, без да помръдва, дори без да диша, докато мъжът премина от другата страна на площадката и изчезна в коридора, водещ към библиотеката.
Смитбек чакаше неподвижно още пет минути. След това се сниши и се спусна по стълбището към първия етаж.
Тук изглеждаше още по-мрачно. След като се увери, че никой не се вижда, Смитбек се стрелна по широкия коридор, който водеше към кухнята.
До тежките двойни врати стигна за трийсет секунди. Като погледна за последен път през рамо, той натисна вратата, готвейки се да се върне в кухнята.
Вратата не помръдна.
Смитбак се обърна с лице към нея и натисна по-силно.
Заключена.
По дяволите. Това беше нещо, което не беше очаквал: врата, която никога не беше заключвана през деня.
Той потърси в джоба си ключа за мазето, надявайки се, че той ще отвори и вратата на кухнята. Нямаше късмет.
Отново погледна през рамо, като го заляха разочарование и нарастващо отчаяние. Това беше толкова добър план. А беше толкова близо до това да се измъкне. Да бъдеш осуетен по този начин...
После спря. Може би - само може би - все още има шанс.
Предпазливо се върна на площадката. Погледна нагоре, за да открие някакъв звук, но кадифената тъмнина остана безмълвна. Безшумно се промъкна по стълбището към втория етаж, прелетя през площадката и влезе в трапезарията.
Огромното, призрачно пространство изглеждаше гробищно в своята тишина. През високите прозорци се процеждаха няколко ленти бледа лунна светлина, която обливаше помещението в зловещо, почти фосфоресциращо осветление. Смитбек си проправи бързо път между масите - вече сложени за закуска - докато стигна до задната част. Тук декоративна преграда минаваше успоредно на стената и скриваше портовете за обслужване и местата за сервитьорите. Смитбак се скри зад преградата и - вече в дълбока тъмнина - се придвижи внимателно към целта си: подемника, закрит от метален панел с размери 4 на 3 метра, вграден в задната стена.