Бавно, като внимаваше да не вдига шум, Смитбек хвана металния панел и го дръпна. Вътре имаше празна шахта. Тежко въже, монтирано към ролковия механизъм на тавана на шахтата, изчезваше в непрогледните дълбини долу.
Смитбак не можа да не се усмихне.
По време на дежурството си в кухнята беше виждал как сиви вани със сребърни прибори и мръсни чинии се спускат от трапезарията по същия този дъмбел. Сега, ако имаше късмет, тя щеше да носи съвсем различен товар.
До панела за достъп имаше поредица от бутони, които се използваха за повдигане и спускане на дъмбела. Смитбак се вгледа в тях в слабата светлина, после протегна ръка и натисна бутона за издигане. Той щеше да вдигне това нещо от кухнята, да се качи вътре и да слезе...
После замръзна. Двигателят щеше да вдигне много шум в тишината. А имаше и най-малката вероятност някой все още да е в кухнята: последното нещо, което искаше, беше да издаде присъствието си.
Наведе се напред, хвана тежкото въже, направи едно-две проучвателни дръпвания и след това - с хъркане - започна да тегли нагоре с всички сили.
Отне му цяла вечност да вдигне похлупака от кухнята долу. Докато приключи, Смитбек се задъхваше и издуваше, а тройният слой ризи беше пропит с пот. Той спря, за да си почине за момент и да се огледа. Все още нямаше никой.
Върнал вниманието си към дъмбела, той се вмъкна вътре, като притисна дългите си крайници в тесните му рамки. Дръпна панела за достъп и го затвори зад себе си.
Пълна тъмнина.
Седнал в дъмбела, с колене около ушите, Смитбек осъзна, че няма лесен начин да спусне устройството. Тогава откри, че като постави ръцете си на предната стена на улея и упражни натиск нагоре, може да принуди дъмбела да се спусне сантиметър по сантиметър. Беше сляпа, потна, изтощителна работа, но след няколко минути усети как ръцете му се допират до стоманената рамка на друг панел за достъп. Беше стигнал до първия етаж - и до кухнята.
Въпреки задушаващото, клаустрофобично пространство, той спря за миг, за да се заслуша. Като не чу нищо, той натисна панела.
Кухнята беше празна. Единствената светлина идваше от табелите на аварийните изходи, които хвърляха слаба пурпурна светлина върху обширното пространство.
Смитбак се измъкна навън, отработи прегъването на крайниците си и се огледа. Там, в далечната стена, се намираше вратата към мазето.
Той се скова от вълнение. Почти там. Вече нищо не можеше да го спре. Ривър Оукс може и да можеше да вкара в затвора безволеви откачалки като Роджър Трокмортън, но не можеше да задържи такива като Уилям Смитбак.
Кухнята представляваше странен меланж от старо и ново. Почернялата от сажди камина беше заобиколена от професионални миксери от неръждаема стомана, достатъчно големи, за да поберат семейство. От тавана висяха дълги снопове сплетени скилидки чесън, чушки и дребни билки: главният готвач беше родом от Бретан. Гранитните плотове блестяха от редиците кухненски съдове. Десетки висококачествени немски ножове за рязане стояха зад заключени рамки от стомана и мрежесто стъкло.
Но Смитбек имаше очи само за едно нещо: тежката дървена врата, вградена в далечната стена. Той бързо отиде до нея и я отключи. Каменното стълбище водеше надолу към кладенец от мрак.
Внимателно Смитбек се спусна надолу, като внимаваше да не се подхлъзне по лепкавия камък. Затвори и заключи вратата след себе си, като затвори бледочервеното сияние на знаците за изход и потопи стълбището в пълен мрак. Той се спусна надолу с изключително внимание, като броеше стъпките.
На двадесет и четвъртото стъпало стигна до дъното.
Спря, за да се огледа. Но нямаше нищо за гледане: заобикалящата го чернота беше, ако не друго, още по-пълна. Въздухът миришеше на мухъл и влага. За пръв път му хрумна, че е трябвало да си вземе фенерче, да се поинтересува дискретно от разположението на мазето и пътя към товарната рампа. Може би трябваше да отложи този опит за бягство за ден-два, да се върне в стаята си и да опита отново някоя друга нощ...
Той отблъсна тези мисли. Беше твърде късно да се връща: никога нямаше да успее да накара подемника да се върне обратно в трапезарията. Освен това работата му беше застрашена. А той искаше, имаше нужда да говори с Нора. Имаше три часа до първата сутрешна доставка: това беше повече от достатъчно време, за да намери пътя.