Тя влезе и натисна бутона за втория етаж, като се възхищаваше на някогашния елегантен асансьор с месинговата решетка и обков от XIX век и старинната облицовка от явор с птичи поглед, силно наранена от времето и употребата. Асансьорът скърцаше и стенеше по пътя надолу, после спря с трясък и вратите се отвориха с грохот. Тя си проправи път през поредица от стари, познати музейни зали - Африка, Азиатски птици, Раковини, Ниша с трилобити. Светлините във витрините бяха изключени, което им придаваше страховит вид, а предметите в тях бяха потънали в сенки.
Тя се спря в мрака. За миг спомените за една ужасна нощ преди седем години заплашиха да се върнат. Тя ги отблъсна и ускори крачка, за да стигне до необозначената врата на печатницата. Вкара сините линии в процепа, обърна се и се върна обратно през отекналите, безлюдни галерии.
На върха на стълбището на втория етаж тя спря. Когато разговаряше със старейшината на Тано, той ѝ беше казал, че ако маските трябва да бъдат изложени, те трябва да бъдат поставени с лице в правилните посоки. Всяка от четирите маски олицетворяваше духа на кардинална посока: следователно беше изключително важно всяка от тях да бъде обърната към съответната посока. Всяко друго подреждане би застрашило света с хаос - или поне така вярваше Танос. По-вероятно е това да застраши музея с още повече противоречия, а това Марго искаше да избегне. Беше предала информацията на Аштън, но Аштън беше претоварен и сприхав и тя не вярваше, че ще я изпълни.
Вместо да се спусне по стълбите към входа за охрана на служителите, Марго зави наляво и се насочи към входа на "Свещените образи". След няколко мига тя пристигна. Вратата на изложбата беше проектирана така, че да прилича на портал на древна индуска гробница в кхмерски стил, а издълбаните каменни прегради изобразяваха богове и демони, впуснали се в титанична борба. Фигурите бяха в бурно движение: летящи апсари, танцуващи Шиви, богове с тридесет и две ръце, заедно с демони, бълващи огън, и кобри с човешки глави. Беше достатъчно обезпокоително, че Марго се спря и се зачуди дали няма да е по-добре да приключи с нощта и да изпълни тази поръчка на сутринта. Но утре залата отново щеше да е лудница, а Аштън щеше да е там, да ѝ пречи и - след редакционния ѝ коментар - може би дори да ѝ откаже достъп.
Тя поклати глава и се разтрепери. Не можеше просто да се поддаде на демоните от миналото. Ако си тръгнеше сега, страховете ѝ щяха да победят.
Тя пристъпи напред и прокара магнитната си карта през четеца до входната врата; чу се меко щракване на добре смазана стомана, която се отключва, и светлинният индикатор за сигурност светна в зелено. Тя бутна вратата и влезе, като внимателно я затвори зад себе си и се увери, че светлинният индикатор за сигурност отново е червен.
Залата беше тиха и празна, леко осветена от външни петна, кутиите бяха тъмни. Два часа беше твърде късно дори за най-отдадения куратор. Въздухът миришеше на пресен дървен материал, дървени стърготини и лепило. Повечето от експонатите бяха на мястото си, като само няколко бяха останали немонтирани. Тук-там стоеше кураторска количка, натоварена с още непоставени предмети. Подът беше осеян с дървени стърготини, дървен материал, парчета плексиглас и електрически проводници. Марго се оглеждаше и се чудеше как е възможно да отворят след три дни. Тя сви рамене, доволна, че откриването е проблем на Аштън, а не неин.
Докато минаваше през началната зала на изложбата, любопитството ѝ се повиши въпреки чувството на безпокойство. Последния път беше търсила Нора и не си беше направила труда да обърне внимание на обстановката. Дори в незавършения си вид беше ясно, че това ще бъде изключително драматична изложба. Стаята представляваше реплика на погребалната камера на древноегипетската царица Нефертари, намираща се в Долината на цариците в Луксор. Вместо да изобразят неразграбената гробница, дизайнерите са реконструирали как е изглеждала тя непосредствено след разграбването. Огромният гранитен саркофаг е бил разбит на няколко части, а вътрешните ковчези са били откраднати. Мумията лежеше на една страна, а в гърдите ѝ зееше дупка, в която грабителите я бяха разрязали, за да откраднат златото и лазурния скарабей, който лежеше до сърцето като обещание за вечен живот. Тя спря, за да разгледа мумията, грижливо защитена със стъкло: това беше истинският Маккой, етикетът я определяше като принадлежаща на самата кралица, взета назаем от музея в Кайро, Египет.