Въпреки това тя внимаваше да не се отклони в подземието на музея. И не мързелът я накара да ограничи броя на нощите, в които работеше много след края на работния ден.
Тя си спомни времето, когато за първи път премина по този августовски коридор като студентка, за която не се знаеше нищо. Дипломантите бяха толкова ниско на тотото в музея, че дори не бяха презирани - те просто бяха невидими. Не че беше възмутена: това беше ритуал на преминаване, през който всеки трябваше да премине. Тогава тя беше никой - "вие" или в най-добрия случай "госпожа".
Как се бяха променили нещата. Сега тя беше "доктор", понякога дори "професор", а името ѝ се появяваше в печата с поредица от титли след него: Пиърпонт (частта с "колега" винаги я караше да се усмихва); адюнкт-професор по етнофармакология; и най-новата й титла, само от три седмици: главен редактор на "Музеология". Макар винаги да си беше казвала, че титлите не означават нищо, с изненада откри, че веднъж придобити, те й носят най-голямо удовлетворение. Професор... това звучеше приятно и кръгло, особено в устата на онези стари, корави куратори, които преди шест години дори не искаха да й отделят време. Сега излизаха от пътя си, за да я питат за мнението ѝ или да ѝ пробутат монографиите си. Точно тази сутрин не по-малка личност от ръководителя на антропологията и неин титулярен шеф, Хюго Мензис, бе попитал загрижено за темата на дискусията ѝ за предстоящата среща на Дружеството на американските антрополози.
Да: наистина освежаваща промяна.
Кабинетът на директора се намираше в края на коридора, в един от желаните кабинети на кулата. Тя спря пред голямата дъбова врата, потъмняла от патината на века. Вдигна ръка, после я спусна и изведнъж се почувства нервна. Пое си дълбоко дъх. Чувстваше се щастлива, че отново е в музея, и отново се запита дали внезапната полемика, в която се готвеше да се впусне, не беше сериозна грешка. Напомни си, че тази полемика ѝ е наложена насила и че като редактор на "Музеология" трябва да заеме позиция. Ако се измъкнеше от това, веднага щеше да загуби доверието си като арбитър на етиката и свободното изразяване. Още по-лошо, нямаше да може да живее със себе си.
Ръката ѝ падна твърдо върху дъбовата врата, веднъж, два пъти, три пъти, като всяко почукване беше по-силно от предишното.
Миг мълчание. След това вратата отвори госпожа Сърд, сухата и ефикасна секретарка на директора на музея. Острите сини очи я прегледаха бързо, докато тя се отдръпваше.
"Д-р Грийн? Д-р Колопи ви очаква. Можете да влезете направо."
Марго се приближи до вътрешната врата, ако не друго, то по-тъмна и масивна от другата, хвана леденото месингово копче, завъртя го и го бутна, отваряйки го на добре смазани панти.
Там, зад голямото бюро от деветнадесети век, под огромната картина на Дьо Клефис на водопада Виктория, седеше Фредерик Уотсън Колопи, директор на Нюйоркския природонаучен музей. Той се изправи любезно, а усмивката изкриви красивото му лице. Беше облечен в мрачен сив костюм със старомодна кройка, а набраздената бяла риза се оживяваше единствено от яркочервена копринена папийонка.
"А, Марго. Колко добре, че дойде. Моля, седнете."
Колко добре, че дойдохте. Бележката, която беше получила, имаше по-скоро характер на призовка, отколкото на покана.
Колопи заобиколи бюрото си и посочи плюшено кожено кресло, което беше част от група, подредена пред камина от розов мрамор. Марго седна и Колопи я последва, заемайки място срещу нея.
"Искате ли нещо? Кафе, чай, минерална вода?"
"Нищо, благодаря, д-р Колопи."
Той се облегна назад и преметна небрежно единия си крак върху другия.
"Много се радваме, че се върнахте в музея, Марго", каза той със стария си нюйоркски светски тембър. "Много се зарадвах, когато се съгласихте да приемете редакторското място в "Музеология". Чувствахме се толкова щастливи, че успяхме да те привлечем от ДжийнДайн. Научните статии, които публикувахте, наистина ни впечатлиха, а опитът ви тук в областта на етнофармакологията ви направи идеален кандидат."
"Благодаря ви, д-р Колопи."
"И как го намирате? Всичко ви удовлетворява?" Гласът му беше деликатен, дори любезен.
"Всичко е наред, благодаря ви."