Междувременно „Свенливата девица“ беше минала под моста.
— Всички ли оправихме? — попита Дък. — Колко скочиха?
— Двама — отвърна Тирион разтреперан.
— Трима — каза Халдон. — Зад теб.
Джуджето се обърна рязко. И го видя.
Скокът беше откършил единия му крак и нащърбено парче бяла кост стърчеше през изгнилия плат на бричовете му и сивото месо под него. Счупената кост беше напръскана с кафява кръв, но съществото все пак се хвърли напред и посегна към Гриф Младия. Ръката му беше сива и вкочанена, но между пръстите му се процеждаше кръв, докато се мъчеше да ги стисне, за да го хване. Момчето стоеше облещено и вцепенено все едно и то бе от камък. Ръката му беше на дръжката на меча, но сякаш бе забравил защо.
Тирион го изрита в краката и скочи над него, щом падна, заби факела си в лицето на каменния мъж и го принуди да залитне назад на счупения си крак и да замаха отчаяно към пламъците с втвърдените си сиви ръце. Джуджето настъпи напред, сечеше с факела във въздуха, тикаше го в очите на каменното същество. „Още малко. Назад, още една стъпка, още.“ Бяха на ръба на палубата, когато съществото му налетя, сграбчи факела и го изтръгна от ръцете му. „Мамка му“, помисли Тирион.
Каменният мъж запокити факела настрана и той изсъска, щом падна в черните води. Каменният мъж нададе вой. Беше пришълец от Летните острови: челюстта и половината му брадичка бяха станали на камък, но кожата му бе черна като катран там, където още не бе посивяла. Беше се напукала и нацепила там, където бе сграбчил факела. Кръв капеше между пръстите му, но той явно не го усещаше. Малка милост, поне според Тирион. Макар и смъртоносна, казваха, че сивата люспа не е болезнена.
— Стой настрана! — извика някой, отдалече, а друг глас се отзова:
— Принцът! Пазете момчето!
Каменният мъж се люшна напред, протегнал ръце да го докопа.
Тирион заби рамото си в него.
Все едно се удари в стена на замък — но този замък се крепеше на счупен крак. Каменният мъж залитна назад, но се вкопчи в Тирион, докато падаше. Рухнаха във водата с оглушителен плясък и Майка Ройн погълна и двамата.
Внезапният студ удари Тирион като чук. Докато потъваше, усети опипваща към лицето му каменна ръка. Другата се вкопчи в ръката му и го повлече надолу в тъмното. Заслепен, с пълен с вода нос и задавен, той риташе и се извиваше, мъчеше се да се отскубне, но каменните пръсти бяха неподатливи. Въздухът заизлиза на мехурчета от дробовете му. Светът бе черен и ставаше все по-черен. Не можеше да вдиша.
„Има и по-лоши начини да се умре от удавяне.“ А и честно казано, беше умрял отдавна, още в Кралски чертог. Само духът му бе останал, малкият отмъстителен призрак, който удуши Шае и прониза с метална стрела търбуха на великия лорд Тивин. Никой нямаше да скърби за съществото, в което се бе превърнал. „Ще терзая Седемте кралства — помисли си той, докато потъваше все по-дълбоко. — Не искаха да ме обичат жив. Нека се ужасяват от мен мъртъв.“
Когато отвори уста, за да ги прокълне всички, черна вода напълни устата му и мракът се сгъсти.
Давос
— Негово благородие ще те изслуша сега, контрабандисте.
Рицарят носеше сребърна броня, наколенниците и ръкавиците му бяха инкрустирани с ниело във формата на плуващи водорасли. Шлемът под мишницата му изобразяваше глава на крал мерлинг4 с корона от седеф и щръкнала брада от гагат и нефрит. Собствената му брада беше сива като зимно море.
Давос стана.
— Може ли да знам името ви, сир?
— Сир Марлон Мандърли. — Беше с една глава по-висок от Давос и с двайсет кила по-тежък, със сиви като гранит очи и говореше надменно. — Имам честта да бъда братовчед на лорд Виман и командир на гарнизона му. Последвай ме.
Давос бе дошъл в Бял пристан като посланик, но го бяха направили пленник. Покоите му бяха големи, просторни и богато обзаведени, но пред вратите му имаше стражи. От прозореца си можеше да види улиците на Бял пристан отвъд стените на замъка, но не му беше позволено да върви по тях. Можеше и пристанището да види и беше гледал как „Веселата акушерка“ отплава през тесния залив. Касо Могат бе изчакал четири дни вместо три, преди да потегли. Още четиринайсет дни бяха изтекли оттогава.