— Твърде дълго. Това е неразумно.
— Неразумно — отвърна Джон, — но необходимо. На тези мъже им предстои да обрекат живота си на Нощния страж, да се присъединят към братство, съществувало непрекъснато от хиляди години. Думите са важни, както и тези традиции. Те ни обвързват всички, знатен и низш, млад и стар, простосмъртен и благороден. Правят ни братя. — Джон потупа Марш по рамото. — Обещавам ти, ще се върнем.
— Да, милорд — каза лорд-стюардът, — но като живи ли, или като глави на копия, с избодени очи? Ще се връщате посред тъмна нощ. Преспите на места са дълбоки до кръста. Виждам, че взимате с вас закалени мъже, но Черния Джак Бълвър също познаваше тези гори. Дори Бенджен Старк, вашият чичо, той…
— Имам нещо, което те нямаха. — Джон се извърна през рамо и изсвири.
— Дух! При мен. — Вълчището изтърси снега от гърба си и дотича. Обходниците се разделиха да го пропуснат, макар че една кобила изцвили и се задърпа назад, докато Рори не дръпна здраво юздите й. — Валът е ваш, лорд Боуен. — Хвана юздата на коня си и го поведе към портата и ледения тунел, извиващ се под Вала.
Отвъд леда дърветата се издигаха високи и смълчани, загърнати в дебели бели наметала. Дух застъпва безшумно до коня на Джон, докато обходниците и новобранците се строят, а после спря и задуши, дъхът му заизлиза на скреж във въздуха.
— Какво става? — попита Джон. — Има ли някой там?
Дух се втурна към дърветата, шмугна се между два загърнати в бяло бора и изчезна сред облак сняг. „Иска да ловува, но какво?“ Джон не се боеше толкова за вълчището, колкото за диваци, на които можеше да се натъкне. „Бял вълк в бяла гора, тих като сянка. Изобщо няма да разберат, че идва.“ Беше достатъчно благоразумен да не го повика. Дух щеше да се върне когато поиска. Джон смуши коня си. Хората му подкараха около него, копитата запробиваха ледената кора до по-мекия сняг отдолу. Навлязоха в горите бавно и стегнато. Валът зад тях се смаляваше.
Войниците борове и стражите смърчове бяха загърнати в дебели бели палта, а от голите кафяви клони на широколистните висяха ледунки. Джон прати Том Ечемиченото зърно напред да разузнае, макар че пътят до бялата горичка беше добре отъпкан и познат. Лидъл Големия и Люк от Лонгтаун се шмугнаха през храстите на изток и на запад. Щяха да пазят фланговете на колоната и да предупреждават, ако някой се приближи. Всички бяха опитни обходници, въоръжени както със стомана, така и с обсидиан, с окачени на седлата бойни рогове, ако се наложи да призоват за помощ.
Другите също бяха добри мъже. „Добри мъже в бой поне, и верни на братята си.“ Джон не можеше да каже какво са били, преди да стигнат до Вала, но не се съмняваше, че миналото на повечето е черно като наметалата им. Тук горе бяха точно мъжете, които искаше да има зад гърба си. Качулките им бяха вдигнати против хапещия вятър, а някои бяха увили около лицата си шалове, които скриваха чертите им. Но Джон ги познаваше. Всяко име беше врязано в сърцето му. Бяха неговите хора, братята му.
Още шестима яздеха с тях: смес от млади и стари, големи и малки, закалени и зелени. „Шестима да изрекат думите.“ Коня беше роден и отраснал в Къртичиното, Арон и Емрик идваха от Белия остров, Сатена от бардаците на Староград, на другия край на Вестерос. Всички бяха момчета. Кожите и Джакс бяха по-стари, доста над четирийсетте, синове на омагьосаната гора, със свои синове и внуци. Бяха двама от шестдесет и тримата диваци, върнали се с Джон Сняг на Вала в деня, в който той отправи призива си: дотук само те двамата бяха решили, че искат черно наметало. Емет Железния каза, че всички били готови, или поне толкова готови, колкото изобщо ще са някога. Той с Джон и Боун Марш бяха преценили всички и ги бяха зачислили към една или друга част: Кожите, Джакс и Емрик към обходниците, Коня към строителите, Арон и Сатена към стюардите. Дошло беше времето да положат клетвите си.
Емет Железния яздеше в челото на колоната най-грозния кон, който Джон беше виждал, рошав, само косми и копита.
— Разправят, че имало някаква неприятност в кулата на Харлот6 снощи — каза учителят по оръжия.
— Кулата на Хардин. — От шестдесет и тримата, върнали се с него от Къртичиното, деветнайсет бяха жени и момичета. Джон ги беше приютил в същата изоставена кула, където беше спал някога, докато беше нов на Вала. Дванайсет бяха жени на копието, повече от годни да защитят и себе си, и по-младите момичета от нежеланите ухажвания на черни братя. Някой от мъжете, които те бяха прогонили, беше дал на кулата на Хардин това ново оскърбително име. Джон нямаше да търпи подигравката. — Трима пияни глупаци сбъркали кулата на Хардин с бардак, нищо повече. Сега са в ледените килии и размишляват над грешката си.