Последната му смърт беше от огън. „Изгорях.“ Отпървом, в объркването си, бе помислил, че някой стрелец на Вала го е пронизал с огнена стрела… но огънят бе вътре в него, поглъщаше го. А болката…
Бе умрял девет пъти преди това. Веднъж бе умрял промушен от копие, веднъж от мечи зъби в гърлото му, а веднъж — окъпан в кръв, докато изтръгваше мъртвородено кутре. Първата си смърт умря едва на шест, когато брадвата на баща му разцепи черепа му. Дори онова не беше толкова мъчително като огъня във вътрешностите му, запращял по крилете му да го погълне. Когато се опита да излети от него, ужасът раздуха пламъците и ги разгоря още по-знойни. В един момент кръжеше над Вала и орловите му очи зърваха движенията на мъжете долу. После пламъците направиха сърцето му на черен въглен и отпратиха духа му с писък обратно в кожата му, и за малко той полудя. Дори само споменът стигаше да го накара да потръпне.
Забеляза, че огънят е загаснал.
Само сива и черна купчина овъглено дърво бе останала, с няколко въглена мъждукащи в пепелта. „Още има дим, трябва само дърво.“ Стиснал зъби да надмогне студа, Варамир се добра до накършените клони, сбрани от Трън, преди да излезе на лов, и хвърли няколко съчки върху пепелта.
— Хвани се — изграчи. — Разпали се!
Задуха в жарта и зареди безмълвна молитва към безименните богове на дърво, на хълм и поле.
Боговете не отвърнаха. След малко димът също спря да се вдига. Малката колиба започна да изстива. Варамир нямаше кремък, нито прахан, нито огниво. Така и нямаше да успее да накара огъня да се разпали отново, не и сам.
— Трън — извика с хриплив, изтънял от болка глас. — Трън!
Брадичката й беше остра, а носът — сплескан и имаше бенка на едната буза, с четири тъмни косъма, израснали от нея. Грозно лице и сурово, и все пак бе готов толкова много да даде, само да я зърне на прага на колибата. „Трябваше да я взема, преди да тръгне.“ От колко време я нямаше? Два дни? Три? Варамир не беше сигурен. В колибата бе тъмно, а той се беше унасял в сън и пробуждал, без да знае дали навън е ден, или е нощ.
— Почакай — беше му казала. — Ще се върна с храна.
И той като глупак чакаше и сънуваше Хагон, Бъмп и всички грехове, които бе извършил в дългия си живот, но дни и нощи бяха отминали, а Трън не се беше завърнала. „Няма да се върне.“ Варамир се зачуди дали сам не се е издал. Можеше ли да е разбрала какво си мисли само като го е погледнала, или беше бълнувал в трескавия си сън?
„Мерзост“, чу да говори Хагон. Сякаш беше ей тук, в същата тая колиба.
— Тя е просто жена на копието — отвърна му Варамир. — Аз съм велик мъж. Аз съм Варамир, варгът, превъплъщенецът, и не е редно тя да живее, а аз да умра.
Никой не му отвърна. Нямаше кой. Трън си бе отишла. Изоставила го беше и тя, като всички други.
Собствената му майка също го бе изоставила. „Плака за Бъмп, но за мене така и не плака.“ Заранта, когато баща му го измъкна от постелята да го заведе при Хагон, тя дори не го и погледна. Беше врещял и ритал, когато го повлякоха в леса, докато баща му не го зашлеви и не му каза да млъкне.
— Мястото ти е при твоя вид — само това рече, когато го хвърли в нозете на Хагон.
„Не грешеше — помисли Варамир и потръпна. — На много ме научи Хагон, че и отгоре. Научи ме как да ловя дивеч и риба, как да изкормя труп и да обезкостя риба, как да си намирам пътя из леса. И ме научи как да живея като варг, и на тайните на превъплъщенеца, макар дарбата ми да бе по-силна от неговата.“
Години по-късно се бе опитал да намери родителите си, да им каже, че техният Лъмп е станал великият Варамир Шестте кожи, ала и двамата бяха мъртви и изгорени. „Отиде си в дърветата и потоците, в камъните и земята си отиде. На пръст и пепел стана.“ Това каза горската вещица на майка му в деня, в който Бъмп умря. Лъмп1 не искаше да е бучка спечена пръст. Момчето мечтаеше за ден, когато бардове ще пеят за подвизите му и красиви момичета ще го целуват. „Когато порасна, ще стана Кралят отвъд Вала“, беше си обещал Лъмп. Така и не стана, но се бе доближил. Варамир Шестте кожи бе име, вдъхващо страх у хората. В бой яздеше снежнобяла мечка, висока тринайсет стъпки, държеше обвързани към себе си три вълка и една скална котка и седеше от дясната страна на Манс Райдър. „Тъкмо Манс ме доведе тук. Не трябваше да го слушам. Трябваше да се шмугна в мечката си и да го разкъсам на парчета.“
Преди Манс Варамир Шестте кожи бе нещо като господар. Живееше сам в голяма къща от мъх, глина и окастрени дънери, която преди това беше на Хагон, а зверовете му прислужваха. Дузина села му плащаха дан в хляб, сол и сайдер, носеха му плодове и зеленчуци от градините си. Пожелаеше ли жена, пращаше скалната си котка да я издебне и на което и момиче да хвърлеше око, идваше покорно в постелята му. Варамир им даваше семето си, взимаше кичур от косата им, за да ги помни по него, и ги връщаше. От време на време по някой селски герой идваше с копие в ръка да убие човека звяр и да спаси сестра, любима или дъщеря. Тях той убиваше, но жените не нараняваше никога. Някои дори го благословиха с деца. „Дребосъци. Малки, слаби същества като Лъмп и нито едно с дарбата.“