Да се кача с помощта на паяжината на нужния балкон беше работа за минута. Тук вратата беше открехната и лекото въздушно течение си играеше с белите ефирни завеси. Направих крачка в стаята, приклекнах и зачаках очите ми да свикнат с тъмнината.
Имаше някой в стаята, без съмнение, иначе защо бих чувал нечие кротко похъркване? Постепенно от мрака се появи легло. За да изляза от стаята, трябваше да мина покрай него. Тръгнах и почти бях стигнал до вратата, когато дъската под крака ми изскърца. Спрях и се намръщих като от зъбобол. Спящият се завъртя на другата страна и отново захърка. Още една крачка и отново скърцащи дъски.
От леглото се чу колебливо джаф. От изненадата едва не подскочих. Куче? Сякаш като отговор джафкането се повтори.
— Какво има, Тобиандър? — раздаде се сънен глас. Графиня Рантер! Ето в чия спалня бях влязъл!
— Р-р-рав? Рав!
— Какво има? Плъхове ли?
Графинята се надигна и се загледа в тъмното, но не посмя да слезе от леглото. За мое щастие, проклетото й куче също не се отличаваше със смелост и не бързаше да забие зъби в мен.
— За всичко това е виновен отвратителният граф, миличък! Казах му, че се страхувам от плъхове, а хората му ни настаниха в такава стая. Тук дори подът скърца, да не говорим за плъхове!
— Р-р-рав! — потвърди Тобиандър.
— Хайде да спим, добричкият ми. Гадните плъхове няма да ни стигнат!
Тобиандър за собствено успокоение джафна още веднъж и утихна. А аз трябваше да изчакам доста, преди отново да чуя хъркането на графинята.
Постарах се да напусна стаята колкото е възможно по-тихо и накрая излязох в коридора, който се оказа точно копие на онзи, по който бях минал съвсем наскоро. Същият килим, същото осветление и същата пустота.
Тръгнах напред, като спирах и се заслушвах в тишината на всеки два ярда. Една врата вдясно от мен се оказа открехната.
— И коя е тя?
— Млъкни. Някои въпроси могат да те вкарат в гроба.
Бледния!
— Ама аз само попитах…
— А аз само ти дадох съвет — по-малко ползвай езика. Знаеш, че графът обича да скъсява прекалено дълги езици. А и всъщност не знам коя е. Казаха ми да я посрещна и аз я посрещнах, останалото не ме засяга.
— Добре, добре, Ролио. Забрави! Да ти сипя винце?
— Не. И престани да пушиш тази гадост, ще ти скапе мозъка!
— Защо си такъв раздразнителен? — гласът на човека звучеше обидено.
— Притеснява ме тази жена…
Внимателно извадих стъкленото калпаче на фенера до вратата и угасих фитила. Участъкът около вратата потъна в полумрак. Сега нямаше да ме видят от стаята.
Погледнах в процепа на вратата и в носа ме удари слаба миризма на беладона25.
Бледния и още един, онзи, който пушеше, седяха на масата и играеха на зарове. Пред всеки имаше купчинка разнородни монети. Ролио седеше с гръб към мен. Бях изкушен да му забия болт между лопатките и веднъж завинаги да се избавя от бъдещи проблеми.
— Прощавай, Ролио, но мисля, че не за това се притесняваш. Просто имаш да изпълняваш Поръчка. Човекът все още е на крака, а е минал повече от месец.
— Ти си гледай твоите работи, а аз ще си гледам моите! — изръмжа Бледния.
Прозвучаха стъпки, но човекът тропаше като по време на парад на Парадния площад, така че го чух много преди да се появи в коридора. Отскочих от вратата и отчаяно се огледах, търсейки къде да се скрия.
— Какво става? — чух изненадания глас на пушача.
— Има някой там.
— Къде?!
— Зад вратата.
Чух издърпване на стол. На седем ярда напред по коридора имаше ниши, където стояха огромни, колкото човешки ръст, вази с цветя. В нишите властваше полумрак и аз се втурнах към тях, надявайки се да се скрия зад някоя от вазите. Между самите вази и стената разстоянието беше много малко и успях да се побера там с големи усилия. Не посмях да ги избутам, страхувайки се, че ще ги съборя.
По коридора покрай мен мина мъж. Клатушкаше се, сякаш крачеше не по стабилен под, а по палубата на попаднал в буря кораб. С други думи, човекът беше порядъчно пиян. И едва не се блъсна в Бледния, когато последния, стиснал в ръка метателна звезда, изскочи в коридора.
25
Беладона — наркотик, получаван от Пурпурен флаг, растение, цъфтящо по склоновете на Хребета на света.