— Идиот! — изръмжа Бледния с презрителна гримаса, отблъсквайки човека от себе си. Мъжът се срути на пода:
— Б-благодар-ря.
— Ето, виждаш ли, Ролио, никой не ни е подслушвал — обади се партньорът му в заровете.
— А-аз не съм подс-слушвал, наистина. Чес-стна дума! Аз с-се заа-блу-дих!
— Млъкни!
Бледния с възбуден поглед обходи коридора, въртейки звездата в ръка, а след това с неохота прибра оръжието в колана си:
— Да вървим, Клоп. А ти върви да спиш!
— Б-благодаря.
Бледния ядосано хлопна вратата, оставяйки пияния на килима. Нещо доста му бяха опънати нервичките на Ролио — ето какво значи неизпълнена Поръчка!
Излязох от моето укритие — пияницата се опитваше да се изправи от пода и изобщо не му беше до мен. Мисля, че дори и шамански танц с барабани да танцувах около него, той нямаше да разбере какво се случва.
Коридорът свърши и аз излязох на паметния за мен балкон над залата за приеми. Сега, без музика, сновящи слуги и облечени в коприна благородници, залата изглеждаше празна и студена. Дори стражници нямаше на изхода. Нямаше свещи, нямаше факли, нямаше фенери. Тъмнина и спокойствие, и квадрати светлина по пода, идваща от прозорците. През тях надничаше показалата се зад облаците месечина.
Килимът свърши, подът на балкона и в коридора беше мраморен. За щастие, това беше обикновен тъмночервен мрамор с жилки, а не исилийски26.
Отново почувствах леко гадене в стомаха и призивите на ключа.
В коридора с портретите фенерите бяха нарядко и сенките се гонеха по стените. Странно… Графът да не обича светлината? Предците на Балистан Паргайд ме гледаха от портретите, а в очите им нещо не забелязах дружелюбни насмешки. Колкото и странно да прозвучи, но хората, изобразени на портретите, гледаха натрапника със заплашителни погледи.
За миг бях пронизан от суеверен страх — спомних си една приказка на Фор, която ми беше разказвал още като дете. Приказка за това как хората от портретите оживели и убили крадеца. Глупости! Суеверни глупости и нищо повече. Погледнах бързо към Суовик Паргайд и се извърнах. Сагот! Който и да беше художникът, рисувал портрета, този кучи син явно беше много талантлив! Нямаше да се учудя, ако Суовик още сега изскочи от портрета право пред мен.
— Аз съм тук! Тук съм! Връзките зоват! — пееше ми ключът.
Пред спалнята на графа нямаше пазач. Още една странност. Обикновено знатните персони обичат да поставят пред спалните си по няколко пазача, за да защитават неспокойния им сън. За кого в края на краищата бях подготвил сънното заклинание?
Извадих шперцовете, вкарах един в ключалката, завъртях… Не беше заключено. Вратата беше затворена, но не и заключена! Бутнах я, очаквайки да видя всичко, включително и мъртвия Балистан Паргайд с прерязано гърло (неволно си спомних за покойния кронхерцог Патийски и Посланика, който изпрати братовчеда на краля в мрака).
Но не, спалнята се оказа абсолютно празна. До стената, заело по-голямата част от стаята, стоеше огромно легло. Леглото на всички легла! До прозореца имаше малка масичка, на нея горяща свещ, а до нея — масивно ковчеже. Графът обичаше оргски изработки и това ковчеже не беше изключение. Оказа се направено от същия тъмен метал като гривната, която му подарихме. Избледнели руни, изображения на някакви странни същества, животни или нещо по-лошо… Но сега не ставаше дума за ковчежето, а за това, което се намираше вътре. Ключът ме зовеше и аз като хипнотизиран направих крачка към него.
— Аз съм тук! Побързай! Вземи ме! Връзките зоват! Хайде!
Стъпките, раздали се в коридора, разрушиха магията. Някой идваше насам, а аз дори не бях затворил вратата след себе си!
В стаята нямаше къде да се скрия, на прозорците имаше решетки… Леглото! Измъкнах арбалета и се хвърлих под него, надявайки се, че крачещият по коридора ще мине покрай стаята и няма да обърне внимание на отворената врата. Отдолу беше тесничко, но пък виждах цялата стая. Прах нямаше и вероятността да започна да кихам в най-неподходящия момент беше малка.
Отдолу ясно видях как в стаята влезе човек. Жена. Краката й бяха обути в елегантни червени обувки. Жената мина през цялата стая и спря до масата с ковчежето. В ноздрите ме удари аромат на зрели ягоди. Лафреса!
В коридора отново се раздадоха стъпки и след малко в спалнята влязоха високи меки ботуши. Да-да, точно така, поне за мен. Червени обувки, високи меки ботуши — това беше всичко, което виждах от моето скривалище.
26
Исилийският мрамор се добива от южните склонове на Стоманените шахти. Когато ходиш по него, се поражда оглушително ехо.