— Такива големи — не.
— Колкото до мен — изобщо не искам да ги виждам. Реката означава лодка. А аз мразя лодки!
— Ако още не си разбрал, нашият гном много се страхува от плаването — каза застаналият недалеч от нас Меден.
— Гномите от нищо не се страхуват! Просто лодките — това не е за гноми, Меден!
— За гномите са мотиките — включи се Делер. — Но ти не се притеснявай, Щастливец27! Ще преминеш без никакви мъки. Това не е лодка, а ферибот.
— С други думи, голяма лодка. Все същото! — навъсено пусна колелце дим Халас.
— Той има морска болест — поясни Медения на Кли-кли.
Халас запафка още по-силно, хвърляйки гневни погледи към водата.
— Морската болест не е нищо! Аз например не мога да плувам — с излишна гордост каза Кли-кли.
— Тоест съвсем ли? — Халас погледна шута.
— Тоест като брадва! И изобщо не се страхувам.
— Мамка му! Нали ти казах, че гномите не се страхуват от нищо! — избухна Халас.
В това време Змиорката и Арнх се върнаха.
— Нищо не се получава, милорд Алистан — темето на Арнх блестеше от пот. — Имат някакъв градски празник. Никой не работи, двата ферибота стоят празни, всички са пияни. Така че до утре сутрин няма да мръднем от този бряг.
— А, мрак! — изруга Алистан.
На съвета беше взето решение да се приближим по-близо до фериботите, така че сутринта първи да тръгнем за отсрещния бряг. Двата ферибота се намираха на четвърт левга от града — представляваха дървени салове с огромни барабани, на които бяха навити дебели вериги, с чиято помощ се движеха между бреговете. Фериботите бяха разположени на стотина ярда един от друг и имаха различни собственици.
— Каква глупост — каза Бас. — Как си хранят семействата? Не само че са далеч от града, но и се конкурират един друг.
— Не е така — подсмихна се Чичо. — Те непрекъснато пренасят стоки за Пограничното кралство, а и войниците прескачат от бряг на бряг. А армията плаща добре…
— Тук са само два ферибота. Другият най-близък е на четиридесет левги северно оттук. Болтник е последният град по тези места — подкрепи го и Арнх. — На този бряг има само малки селца и замъци на благородници.
Собственикът беше намерен в дома му. Старецът категорично отказа да ни превози сега дори и за цялото злато на Сиала.
— Всички работници празнуват, кой ще тегли веригата? Тази вечер ще се приберат, ще се наспят, а утре сутринта защо да не превозят такива прекрасни господа? — мърмореше човекът.
— Виж, дядо! Ще отидем на другия ферибот, при съседа ти!
— Ами отидете, добри господа, аз да не ви задържам или какво? Само че е безсмислено, кълна се в боговете. Там е същото. До сутринта нищо не работи, имаме празник.
Затова пък упоритият старец с радост отстъпи къщата си на Маркауз, Миралисса и Еграсса. Примижал доволно от дрънкащите в джоба му пари, той се отправи към града.
За нас, естествено, легла нямаше и трябваше да прекараме нощта на брега на реката. Дивите реагираха спокойно на този факт — те бяха нощували в снежната тундра на Безлюдните земи, където само огънят и одеялото отделят спящия от студа и смъртта, така че какво е някаква си нощувка край брега на река? Но Бас недоволно замърмори:
— Не само че ме мъкнете незнайно къде, но и комарите трябва да храня! Ах, мрак! — Бас се удари по челото, смачквайки наведнъж няколко от досадните кръвопийци.
Тук Бас беше прав — въздухът просто звънеше от комари. Тези малки твари се появиха с приближаването на вечерта и явно решиха да си организират подобаващ пир. Постоянно се чуваха проклятия и оглушителни удари. Десетки комари се отправиха в светлината, но това изобщо не притесни гладните им другарчета. Освен това сега нямаше вятър и нищо не можеше да издуха кръвопийците към средата на реката. Кли-кли предложи да използва прекрасното шаманство на гоблините, което, по неговите думи, би трябвало да убие всички комари на десет левги оттук, но спомняйки си вълшебството му с въженцата, когато унищожи дома на привържениците на Неназовимия, го изпратихме заедно с прекрасната му идея да отиде някъде по-далеч. Мен лично ме вбесяваше това, че постоянно се опитваха да проникнат в ушите и устата, при това без да престават противно да жужат. Накрая дори Ел не издържа и отиде за помощ при Миралисса. Когато се върна, носеше някакъв прах, изстърган от дървата за огрев на домакина, и го хвърли в огъня. Разнесе се пикантен аромат на трева. Комарите започнаха да измират със стотици и няколко минути по-късно нашето мъчение приключи. Стъмни се и водата в реката заприлича на черно огледало, в което се отразяваха плуващите в небето облаци. Миг по-късно залязващото слънце хвърли последните си лъчи върху речната повърхност и тя засия като разтопен бронз.