След още петдесет „и-раз“ разбрах, че с такъв товар не ставах за плувец. Ако не пристигнеше помощ, двамата с Кли-кли ще трябва да направим прощално „бълбук“ и да изчезнем под водата завинаги. Ръцете и краката ми се наливаха с тежест, загребванията ми ставаха все по-слаби и по-слаби, дишането ми ставаше все по-трудно, много често пред себе си виждах само черна вода, и съвсем нарядко мярках синьото небе. Мярках го и то веднага изчезваше. Успях порядъчно да се нагълтам с вода и взе да ми се гади.
А брегът — нещо размазано и размито — беше все още далеч…
— Кли-кли — прошепнах аз. — Опитай се да свалиш ботушите си!
— Вече го направих!
Браво на теб, гоблине!
— Тогава защо… си толкова… тежък?
— Ризницата…
Мрак! Ето защо постоянно ме дърпаше към дъното! Този задник си беше сложил ризница!
— Кли… Кли… ще… те… убия!
— Само… да е на брега!
На брега! Нямаше да доплувам до този проклет бряг! И-раз! И-още-раз! И-последен! И-още-малко! И-раз!
Дрехите все по-силно ме дърпаха надолу, вече гребях с последни сили, пред очите ми тъмнееше, ушите ми бучаха, имах чувството, че ръката, с която държах Кли-кли, всеки момент ще се откъсне. Три пъти потъвах под водата и три пъти, полагайки неимоверни усилия, изплувах за поредната глътка въздух…
Когато нечии ръце ме подхванаха, вече бях на границата да припадна.
— Гарет, пусни Кли-кли. Гарет! — раздаде се гласът на Мармота.
Неохотно разтворих ръка, пускайки дрехата на гоблина.
— Спокойно, до брега е близо, не се мятай! — Ел дишаше тежко, не е толкова лесно да плуваш на спринт.
Ако можех, щях да се изсмея. Не се мятай! Точно същото казвах на Кли-кли.
Когато краката ми докоснаха дъното и Ел с помощта на Медения ме издърпа на брега, не можех да повярвам, че чудото се случи. Добрах се все пак, слава на Сагот!
Паднах изтощен на четири крака и повърнах речна вода. Олекна ми. Плюех кисела слюнка, когато някой ме потупа по гърба:
— Жив ли си, крадецо?
— Като че ли д-да, милорд Ал-листан? — вече треперех неудържимо.
Странно… водата уж беше толкова топла. Някъде наблизо хриптеше и безспирно кашляше Кли-кли.
— Пийни — Делер пъхна под носа ми бутилка.
Кимнах с благодарност и отпих голяма глътка. Секунда по-късно в стомаха ми се взриви гномска бомба с барут, изгаряйки вътрешностите ми с огън. В главата ми се мярна една мисъл:
— ОТРОВА!
От очите ми бликнаха сълзи, опитах се да вдишам, но не успях и се закашлях.
— Това не ти е бира, това е „Яростта на дълбините“! Усети ли я? Хайде, ставай, сега не е време да лежиш! — каза Делер и си взе бутилката.
С усилие седнах и започнах да си свалям мокрите дрехи.
— Тези идиоти са избили всички салджии — изсъска през зъби Халас, гледайки към брега през малък далекоглед. — Идват насам!
На отсрещния бряг се носеха фигури на конници, а петнайсет или двайсет мъже тъкмо отплаваха на ферибота с ясното намерение да дойдат при нас. Лафреса оттук не я виждах.
— Какви са тези хора? Какво искат? — брадата на Халас гневно трепереше.
— Несъмнено хора на Балистан Паргайд — отвърна Алистан Маркауз и извади меча си. — Пригответе се, ще се бием. Лейди Миралисса, можете ли с нещо да помогнете?
— Само с меча и лъка си. Тази жена ме блокира.
— Ел? Еграсса?
— Прекалено далече е, стрелите няма да стигат дотам. До ферибота също. Можем да стреляме на около четиристотин стъпки…
— А тази вещица няма ли пак да се опита да ни удари с онова нещо? — притеснено попита Мумр, облегнат с две ръце на забития в земята биргризен.
— Не, такова заклинание трябва да се подготвя не по-малко от пет или шест часа — отвърна елфийката, наблюдавайки приближаващия ферибот. Той вече беше успял да преодолее четвърт от разделящото ни разстояние.
— Меден! Меден, стегни се! Ще ги оплакваме после, сега ще се бием! — заповяда Алистан.
Младият воин трепна, кимна навъсено и хвана огролома29.
29
Огр-шач (орк.) или орголом — оръжие, наподобяващо тежка бойна верига. Частта, която нанася удар, има крушовидна форма и на нея има шипове.