— Какво? — опули се Джок, хвърляйки поглед към бяло-зеления рицар, но той мълчеше, процепът за наблюдение на тумбестия шлем правеше лицето му безизразно.
Трамур удари Джок с петата на копието32 в корема.
Джок се сви, пускайки лъка на земята, в стомаха му избухна болка, а в очите му избиха сълзи, не можеше да си поеме дъх. От втория удар вратът му пламна, паважът трепна, подскочи и с всичка сила го удари в лицето. Устата му се изпълни с кръв, главата му се замая, опита да се изправи, за да попита защо го бият, но някой го ритна и той отново рухна на паважа. Започнаха да го налагат с крака, ръце и копия, той се опита да предпази главата си с ръце, сви се като зародиш в майчина утроба, но от ударите нямаше къде да избяга и как да се скрие. Биха го дълго, много дълго време, толкова дълго, че накрая вкусът на кръв в устата му стана неразличим, а шумът в ушите — приглушен и гъст като блато. Едва тогава нечий глас изрева:
— Достатъчно! Стига, казах! Да не искате да дадем труп на тъмните?
Повече Джок не чу нищо, потъвайки в спасителното небитие…
Следващите дни минаха за Джок като в мъгла. Той се събуди в някаква тясна килия, истинска каменна кутия, там го биха, после го отведоха на разпит, където трима мъже с отегчени лица и емблеми на Кралски пясъчници му задаваха странни и плашещи въпроси. Отначало Джок опита да се оправдае, да каже, че не е виновен в това ужасно убийство, но отново го биха. Никой не го слушаше. На Пясъчниците им трябваше самопризнание, иначе тъмните, обзети от жажда за мъст, щяха да тръгнат на война срещу кралството. На третия разпит той се пречупи и призна всичко, в което го обвиняваха. Вече му беше все едно какво ще се случи по-нататък, стига само да престанат да го бият. Лицето му се беше превърнало в кървава каша, носът му — счупен на няколко места, пръстите на ръцете — натрошени, имаше счупени ребра, а натъртванията, синините и порязванията нямаха чет. Той почти не мръдна, когато го хвърлиха на вонящата слама в килията, само въздъхна тежко, изхлипа и заспа.
Понякога вратата на килията се отваряше и идваха гости. В такива моменти той започваше тихо и жално да стене, тъй като гостите като по правило го пребиваха. После идваше небитието и така в продължение на повече от седмица Джок беше на границата на смъртта. Само намесата на мага на Ордена успя да го върне от мрака. Кралят беше решил, че на Джок Имарго му е рано да умира… засега.
Много често Джок сънуваше. И когато спеше и сънуваше, беше много далеч от студената каменна килия, в която го бяха хвърлили по нечия зла воля. Джок почти не помнеше своите сънища, освен един… В него при Джок идваше човек, стражник, отваряше вратата на килията и с весела усмивка на лицето му заявяваше, че знае, че Джок не е виновен и че престъплението е извършено от слуги на Господаря. И че Господарят чакал Джок… След това Джок плачеше и се въртеше в сламата…
После имаше скоротечен съд, макар че той почти не го помнеше. Някаква ярка светлина в очите, много бели петна от лица и разговори. Питаха го нещо, той отговаряше… Тук някой показва на Върховния кралския съд колчана му със стрели, а след това същият човек показва и негова стрела, но счупена и кой знае защо покрита със засъхнала кръв.
— Аз съм невинен — шепне Джок, но никой не го слуша, само съдебният писар скърца с перо по хартията. — Всичко е дело на слугите на Господаря…
Тук съдът разпитва зачервения и потящ се мастер Лотр. Мастер Лотр заеква от страх, озърта се, но отговаря. Да, беше при мен в онзи ден… Да, разстрои се, когато научи, че елфийският принц, да пребъде в светлината, е решил да участва в турнира… Да, проблесна нещо в очите му… кръвожадност някаква… И как така той, старият глупак, не го забелязал веднага?
Още някакви хора… Приятели, познати, другари, роднини… Да, той искал да спечели… Да, би могъл… Да, какъв позор!
После се появи Лиа. Да, Джок бил с нея и казал, че на всяка цена ще спечели турнира… По-нататък Джок не слуша, а само шепнеше с разбити устни една и съща дума:
— Лиа…
Всичко беше приключено и решено. Подписаното признание, изцапаната му с кръв стрела, показанията на десетките свидетели, всичко това доведе Върховния кралски съд до единственото вярно решение.
Когато дървеното чукче удари и съсухреният стар съдия в черна мантия и нелепа бяла перука произнесе само една дума — „виновен“, Джок видя как елфът, който през цялото време беше стоял неподвижен като камък, го погледна и се усмихна. Джок се подмокри — тази усмивка го уплаши така, както не успяха да го уплашат всички побои на хората.