Не знам дали аз си мърморех тези думи или някой невидим ми ги нашепваше на ухото, но страхът с гневно ръмжене и скърцане на зъби отстъпи на границата на съзнанието ми.
Да обикалям в мрака невъоръжен си беше истинска лудост, затова задържах дъха си и тръгнах към далечната стена на килията, където лежеше оръжието, хвърлено от стареца. Наложи се доста дълго да опипвам пода с крака, опитвайки се да го открия. Очите ми се насълзиха, в носа ми сякаш бяха посипали гаракски чесън. Най-накрая напипах костта и като се наведох, взех в ръка това странно оръжие.
Тежка беше! След като стиснах костта в ръка, веднага се почувствах по-уверен. АКО, да не дава Сагот, се случи нещо, ще имам с какво да се защитавам от нападателите. Пъхнах костта в пояса си и предпазливо надникнах в коридора.
Нищо и никой. Тъмнина и мрак.
Светлината на фенера не се виждаше, би трябвало старецът да се е изкачил по стълбите… Или дъртото копеле беше угасило фенера и сега ме чакаше да изляза от дупката си.
Още веднъж прогоних от ума си лошите мисли и като отчаяно напрягах слух, излязох от своето убежище. След замайващата воня на килията задушният и застоял въздух на коридора ми се стори като освежаващ нектар на боговете.
Все още не можах да се отърва от спомена — проклетите черни очи сега вечно ще ме преследват в кошмарите. Ех, да беше тук Змиорката…
Змиорката! Как можах да го забравя!
Пелената на забравата падна от очите ми и всички отминали събития се разгърнаха пред мен. Спомних си какво се случи тази сутрин. Първо пътуването до имението на неизвестния слуга на Господаря, после нападението на поддръжниците на Неназовимия, безумното ни бягство върху каруцата, сблъсъка със стената, пленяването и загубата на съзнание. Когато се свестих, вече бях в коридорите на подземния затвор. Но ако аз съм тук, тогава къде са закарали Змиорката? И защо мен са ме оставили на пода в коридора, а не са ме сложили в килия като другите пленници? И ето още една странност — чувствах се така, сякаш изобщо не съм се блъскал с пълна скорост в стената на онзи злополучен дом… Ръцете и краката ми бяха цели, главата не ме болеше, тялото — също. Готов бях още сега да се надбягвам със стражата.
В странно, много странно място бях попаднал… Нима Неназовимия, или по-скоро неговите поддръжници, имат такъв огромен затвор в сърцето на Валиостр? А този затвор дали е във Валиостр? Ясно чух грохота на морски прибой, а в близост до Раненг няма никакво море. Кълна се в главата на Кли-кли. Най-близкото море е Морето от бурите, а до него има една седмица езда. И ако приемем, че аз не съм в Раненг, а някъде до Морето на бурите, значи съм бил в безсъзнание много, много дълго време!
Ех! Защо се мъча да гадая? Трябва по-бързо да се измъкна от това отвратително място, а по пътя да се опитам да намеря и да освободя Змиорката. Той спокойно може да е в някоя от килиите по коридора.
Да го намеря. Ха! Лесно е да се каже, но е много трудно да се направи. Ако на сляпо ще отварям всяка врата, това може да отнеме цяла година. А има вероятност да се натъкна и на неприятности, ако отворя грешната врата. Кой знае какви ненормалници може да има зад тези врати? Така че, за да намеря Змиорката, ще трябва да отида до караулното и да хвърля едно око на книгата на затворниците. Такова нещо непременно трябва да го има в затвора, дори службата да я носят разни старци с черен мрак вместо очи.
Тръгнах по коридора към стълбите, но преди да направя и десет крачки, спрях. Затворничките! Как можах да ги забравя! Жените би трябвало да знаят що за затвор е това. А и да ги оставям на милостта на стареца не беше работа. Може да опитам да освободя пленничките, поддръжниците на Неназовимия не бяха докоснали шперцовете в джоба ми.
Веднага в главата ми се разигра буря от противоречиви мисли: „Гарет, ти не си рицар на бял кон от захаросана детска приказка — прошепна ми глас, в който се прокрадваха цинични нотки. — Вземай се в ръце и изчезвай оттук колкото се може по-далече! Така или иначе не можеш да спасиш жените“.
„Разбира се, че ще ги спася! — възрази друг глас. — Би ли оставил човек да изгние в тъмница, ако има дори нищожна възможност да го спасиш?“
Уау! Имам не един, а цели два вътрешни гласа! Плюс истинския ми, а още и гласът на Валдер! Общо четири! Май е време да заема легло в стая с меки стени в болница „Десетте мъченика“20.
„Бих — отвърна първият глас. — Да се блъскаш в мрака с полуумрели от глад бабички си е безумие! Ще се загубим.“
20
Болница „Десетте мъченика“ — градска болница в Авендум, построена на мястото, където промъкнал се през човешката армия отряд орки бил спрян от десет воина от гарнизона на Авендум (640 г. Е.С. от Пролетната война).