— Ако роднините ми знаеха колко ниско съм паднал! — неочаквано избухна в смях Змиорката. — Първо отидох при Дивите, а сега съм зад решетките и се готвя да стана закуска на полуизгнило месо! Ако баща ми разбере, ще получи втори удар!
— За какво говориш? — възкликнах аз.
Змиорката ме погледна и тъжно се усмихна:
— Станах Див преди около десет години, Гарет. Дивите сърца са моето ново семейство, а Самотният великан е моят нов дом. Отхвърлих всичко, което беше в предишния ми живот, и станах нещо, което преди не харесвах, още по-малко пък уважавах. При нас в Гарак не обичат онези, които вие наричате Диви. Сам знаеш защо.
Кой не знае? Преди време, по време на Вастарската сделка, Дивите като на шега разгромили „Драконите“ на Гарак21.
— В предишния си живот двайсет и седем години носех различно име, Гарет. Гръмогласния правилно каза, че всички Диви преди са имали други имена. Да сменя семейното си име, носено с гордост от моите предци, с прякора Змиорка — кое може да е по-лошо за един благородник? Слушаш ли ме, Гарет?
Стараех се не само да слушам, но дори и да не дишам, само и само да не прекъсвам Змиорката. По думите на Мармота никой сред Дивите не знае кой е Змиорката и какво е правил, преди да дойде в Самотния великан, макар всички да усещали, че гаракецът не е от простолюдието. Той винаги се държал на разстояние от другите, винаги бил спокоен, хладнокръвен, мълчалив и великолепно владеел двойката остриета на дворянското съсловие на Гарак. Той беше загадка за много хора, включително и за мен. Скалата, Ледения, Непробиваемия, Мълчаливия, Студения — това бяха част от прозвищата, с които го кръщаваше Кли-кли.
Фактът, че сега Змиорката си изливаше душата пред мен, беше доста необичайна постъпка за него. Той не беше склонен към сантименталности и повечето Диви бяха убедени, че ще отнесе тайната за появата си в Самотния великан със себе си в гроба.
— Баща ми е „Зъбът на Дракона“, Гарет — продължи Змиорката. — Знаеш ли какво означава това?
Имах сили само колкото да кимна. „Зъбът на Дракона“ беше най-високият военен чин в армията на Гарак! „Зъб на Дракона“ по вековна традиция могат да станат само близки роднини на краля, а от това следваше, че във вените на Змиорката тече кралска кръв! Това не е просто благородник, това дори не е херцог! Това е кронхерцог с право да наследи трона, ако родът на краля внезапно бъде прекъснат.
— Баща ми, Марлен ван Арглад Дас, братовчед на краля на Гарак, е вече шестият „Зъб на Дракона“ в нашето семейство. Висока чест, крадецо! Най-висшата чест за един благородник в нашето кралство.
Аха. Знаех, неведнъж съм го чувал. На гаракския благородник не му трябва нищо друго в живота, освен висшата чест да пази семейството, вековните благороднически традиции и други непонятни за мен глупости. Благородниците в Гарак просто са обсебени от думите „чест“ и „вярност към краля“.
— Аз бях най-големият син в семейството, така че също ми предстоеше да стана „Зъб на Дракона“. Предстоеше… — Змиорката скръцна със зъби.
— Какво ти попречи? — попитах предпазливо. Той ме погледна и видях, че в очите му плискаше езеро от стара болка.
— Какво ми попречи? — замислено повтори той. Беше видно, че е много далече от мен, някъде там, в миналото. — Младостта, арогантността и, предполагам, гордостта… По онова време мислех, че мога да взема всичко от живота. Най-големият син на „Зъба на Дракона“, племенник на краля, чакаше ме прекрасна кариера на военен… Най-добрият мечоносец в кралството, изключвайки краля и баща ми. Аз бях всичко това и правех каквото си поискам. Смятах се за най-добрия, пръв във всичко, и мнозина вярваха същото. А тези, които имаха различно мнение, изпращах в гроба след дуел. Бях недосегаем и прекалено безразсъден. Любимец на благородниците, на жените… Аз! Аз! Аз! И това в крайна сметка ме погуби…
— Какво стана?
Не трябваше да прекъсвам гаракеца. Змиорката тръсна глава, прогонвайки спомените от миналото, и като се втренчи в решетката на килията, каза:
— Няма значение какво се е случило, Гарет. Това са отдавна минали събития. Направих грешка, опозорих себе си, баща си, семейството си и моят крал. А позорът се измива само със смърт. И аз умрях. Улис ван Арглад Дас престана да съществува и се появи Змиорката… Предполагам, че така беше най-добре за всички… В онази нощ аз умрях и запазих честта на своя род. Никой така и не разбра, че останах жив. Аз… аз просто не можах да забия кинжала в гърлото си… Нито баща ми, още по-малко кралят знаят за това, макар да мисля, че по-малкият ми брат подозира… Напуснах страната… Без име, без възможност да се върна в Гарак… Нямах нищо друго освен оръжията си. Отидох в другия край на северните земи и станах Див. Станах от онези, които в предишния си живот не харесвах и не уважавах. Тук никой не ме пита за миналото ми и… Днес нещо много се разбъбрих — сепна се Змиорката. — Но не е изненада — дори собствената си тайна да пазиш десет години е много трудно, прости ми, че те натоварих с всичко това.