Устните му леко трепнаха.
— Така е по-добре. Ще взема една от тези тригуни и дълго кафе в пластмасова чашка. Приключи ли със засаждането?
— Почти. — Нямаше желание да разговаря с него, затова се зае с кафето. Не й бе приятно да си бъбри приятелски с шерифа на острова и той да я наблюдава с проницателните си зелени очи.
— Може би това ще ти бъде полезно, когато свършиш работа и се заемеш с цветята си. — Зак сложи една чанта на тезгяха.
— И какво има в нея?
— Градинарски инструмент. — Преброи парите си и ги остави до чантата.
Нел избърса ръце в престилката си и се намръщи. Но любопитството я накара да отвори чантата. Очите й заблестяха и бе доста озадачена, докато разглеждаше сламената шапка с навита периферия и изкуствени цветя.
— Това е най-смешната шапка, която съм виждала!
— О, имаше и по-смешни — увери я той, — но тази ще пази носа ти да не изгори от слънцето.
— Много мило от ваша страна, но не беше нужно.
— Тук на острова, това означава, че си приятелски настроен. — Радиостанцията на колана му даде сигнал — Е, трябва да се връщам на работа.
Нел едва сдържа нетърпението си, докато той слезе до средата на стълбището, грабна шапката и се втурна към кухнята да я премери и да се огледа на металните стени на фурната.
Рипли Тод си наля още една чаша кафе, отпи глътка и погледна през прозореца на полицейския участък. Беше една от онези тихи утрини, които обичаше.
Но нещо витаеше във въздуха. Полагаше усилия да не му обръща внимание, ала все пак го долавяше. По-лесно й бе да си внуши, че това чувство се дължи на напрежението през седмицата, прекарана в Бостън.
Не че бе прекарала скучно, напротив. Симпозиумът за влезлите в сила закони и семинарите бяха интересни и й бяха дали храна за размисъл. Полицейската работа й допадаше — както рутинните задължения, така и подробностите. Но напрежението и хаосът в големия град, макар и за кратко време, я бяха изтощили.
Зак би казал, че се чувства така, защото не обича твърде много хората — и Рипли не би го отрекла.
Видя го да се отправя надолу по улицата и прецени, че ще са му нужни поне десет минути, за да измине половината път. Хората винаги го спираха да поговорят с него.
„Нещо повече — помисли си тя, — просто искат да бъдат около него.“ Притежаваше някаква… Рипли не искаше да употреби думата аура. Това бе в стила на Миа. „Излъчване“, реши тя. Зак имаше излъчване, което предразполагаше хората да му се доверяват. Знаеха, че ако споделят тревогите си с него, той ще намери разрешение.
„Зак е общителен — помисли си Рипли, — внимателен, търпелив и винаги честен.“ Никой не би казал за нея, че притежава някое от тези качества. Може би това ги правеше добър екип!
Щом усети, че Зак пристига, отвори външната врата, за да влезе въздух и шум от улицата, както той обичаше. Беше приготвила прясно кафе и тъкмо му наливаше в чаша, когато брат й най-сетне се появи.
— Франк и Алис Пардю имат момиченце, три килограма и седемстотин. Родило се е тази сутрин в девет. Кръстили са го Белинда. Малкият Роби паднал от едно дърво и си счупил ръката. Братовчедът на Миси Хечин от Бенгър си е купил чисто нов „Шевролет“.
Докато говореше, Зак пое чашата с кафе, седна зад бюрото, вдигна отгоре краката си и се усмихна. Вентилаторът на тавана отново започна да скърца. Трябваше да провери каква е причината.
— Е, какво ново при теб?
— Един случай на превишена скорост по пътя до северното крайбрежие. Не знам къде си мислят, че ще отидат, та толкова бързат. Обясних, че скалите, фарът и другите забележителности са тук от няколко столетия и не е възможно да се преместят за един следобед. — Рипли извади един от получените факсове. — Ето това пристигна за теб. Коя е Нел Чанинг? Новата готвачка на Миа?
— Аха. — Зак погледна шофьорското й досие. Няма пътнотранспортни нарушения. Книжката й все още е с регистрация от Охайо, но трябва да се смени след малко повече от две години. Колата се води на нейно име. Оказа се прав за новия стикер. Беше сложен преди по-малко от седмица. По-старият бе от Тексас. Интересно!
Рипли се отдръпна към ъгъла на общото им бюро и отпи от кафето му, защото той не го бе докоснал.
— Защо я проверяваш?
— Чисто любопитство. Струва ми се интересна жена.
— Какво й е интересното?
Той понечи да отговори, но само поклати глава:
— Защо не се отбиеш в кафенето на обяд и не я прецениш сама? Интересува ме какво ще бъде впечатлението ти.
— Може би ще го направя. — Рипли се намръщи и хвърли поглед към отворената врата. — Мисля, че се задава буря.
— Навън е съвсем ясно, скъпа.