Заключението й бе, че Нел Чанинг не е опасна. Освен това бе адски добра готвачка. Храната толкова подобри настроението на Рипли, че на тръгване тя постоя малко до бара. Нямаше от какво да се смущава, защото Миа бе заета някъде другаде.
— Е, успя да ме впечатлиш.
Нел застина на мястото си, но запази хладнокръвие и отпусна ръце.
— Моля?
— Сега ще трябва да започна редовно да идвам тук. Нещо, което избягвах от години. Обядът беше чудесен.
— О, много добре.
— Може би си забелязала, че с Миа не сме големи приятелки.
— Това не е моя работа.
— Живееш на острова и би трябвало да се интересуваш от останалите. Но не се тревожи, стараем се пътищата ни да не се кръстосват. Няма да се чувстваш притисната между нас двете. Ще взема две шоколадови бисквити за после.
— Имате сметка да вземете три.
— Това е изнудване. Добре, тогава ще взема три. Едната ще дам на Зак и ще стана герой.
Нел се поуспокои, сложи бисквитите в торбичка и маркира сумата на касата. Но когато взе парите от Рипли и ръцете им се докоснаха, преживя истински шок и дъхът й спря.
Рипли дълго задържа върху нея гневния си поглед, в който се долавяше разочарование. Сграбчи торбичката с бисквитите и се отправи към стълбите.
— Заместник… — Нел стисна здраво ръката си и извика след нея: — Забравихте си рестото.
— Задръж го! — гневно отвърна Рипли и се втурна надолу по стълбите. Там бе застанала Миа със скръстени ръце и повдигнати вежди. Рипли само й се озъби и продължи.
Струваше й се, че наближава буря, въпреки че небето бе ясно, а морето — спокойно. Това усещане с все сила връхлиташе в сънищата на Нел и тя безпомощно се връщаше в мислите си към миналото.
Огромна бяла къща, разположена върху килим от свежа зелена трева. Отвътре имаше остри ръбове и хладни твърди повърхности. Цветовете бяха бледи — пясъчен, сиво-кафяв, сив. Но розите, които той винаги й купуваше имаха яркия цвят на кръвта.
Къщата бе празна, но като че ли застинала в очакване.
В съня си Нел извърна глава, сякаш за да устои на изкушението. Не искаше отново да влиза там. Никога вече.
Но вратата се отвори. Високата бяла врата, която водеше към просторно фоайе. Бял мрамор, бяло дърво и студен блясък на кристал и хром.
Видя себе си да влиза в нея. Косите й бяха светли, дълги и разпилени по раменете. Беше облечена с лъскава бяла рокля, която хвърляше ледени отблясъци. Устните й бяха червени като розите.
Той влезе с нея, следвайки я плътно. Винаги вървеше неотлъчно зад нея. Ръката му леко докосваше кръста й. Струваше й се, че все още чувства този допир, макар и да полагаше усилия да го забрави.
Беше висок и строен. Приличаше на принц в черния си вечерен костюм, с коси, подобни на златен шлем. Беше се влюбила в него заради приказната му хубост и бе повярвала на обещанията му за вечно щастие. А нима не бе я завел в тази къща, в тази фантастична страна и не бе й дал всичко, за което една жена мечтае? Колко ли пъти й бе напомнял това?
Помнеше случилото се след това. Спомняше си великолепната бяла рокля и колко уморена, но спокойна се чувстваше, че вечерта бе минала без упреци от негова страна заради някоя нейна постъпка. Или поне така мислеше.
Когато се бе обърнала да каже колко прекрасна е била вечерта, бе видяла израза на лицето му.
Беше изчакал да се приберат у дома, да останат насаме, за да се преобрази. Правеше това много умело.
Все още не можеше да заличи от съзнанието си страха, който я бе обзел, докато се мъчеше да си спомни какво се е случило.
— Забавлява ли се, Хелън?
— Да, партито бе чудесно, но продължи дълго. Искаш ли да ти налея едно бренди, преди да си легнем?
— Хареса ли ти музиката?
Нима бе казала нещо неуместно относно музиката? Би било глупаво от нейна страна. Едва се сдържа да не потръпне, когато той протегна ръка да си поиграе с косата й.
— Чудесно бе, че можеше да се танцува навън, близо до градината.
Отстъпи назад, надявайки се да се обърне към стълбите, но той я сграбчи за косата и я накара да спре.
— Да, забелязах колко ти беше приятно да танцуваш, особено с Мичъл Роулингс, да флиртуваш с него и да се перчиш, унижавайки ме пред приятелите и клиентите ми.
— Евън, не съм флиртувала с никого, просто…
Последва плесница и Нел падна на земята, почти заслепена от болка. Сви се на топка, за да се предпази, но той я повлече за косите по мраморния пол. Колко ли пъти усети ударите на ръцете му?
Тя отричаше и ридаеше, Евън я обвиняваше. Когато му омръзна, остави я да допълзи, хлипайки, до ъгъла.