Но сега, в съня си, Нел се добра до сенчеста гора, където въздухът бе лек, а земята — топла. И тук, до бълбукащия поток, заспа.
По-късно се събуди от силна светкавица, която раздра небето, последвана от оглушителен гръм. Беше ужасена. Сега тичаше през гората и бялата й рокля проблясваше в мрака. Кръвта й кипеше като на преследвано животно по време на лов. Дърветата след нея с трясък се сгромолясваха, а земята под краката й се надигаше и клокочеше като димяща лава.
Въпреки това тя тичаше, почти останала без дъх, и от гърдите й се изтръгваха ридания. Чуваха се писъци, носени от вятъра, но не всичките бяха нейни. Движеше я единствено страхът и дълбоко в себе си не знаеше причината за това бягство, не чувстваше нищо, нямаше отговор.
Вятърът я блъскаше с все сила и разкъсваше роклята и на парцали.
Започна да се катери като гущер по някаква скала. Лъчът на фара раздираше тъмнината като сребристо острие, а долу бушуваше морето.
Нел риташе, крещеше и продължаваше да се катери. Не поглеждаше назад, защото не смееше да застане лице в лице с това, което я преследва. Избирайки бягството пред битката, скочи от скалите, завъртя се във въздуха и полетя към водата. Брегът, светлините и дърветата сякаш се сляха и целият склон зад нея рухна.
Четвърта глава
През първия си почивен ден Нел размести оскъдната мебелировка в къщата. Поля цветята и подправките, изпра и опече типов хляб. Още преди девет часа отряза първата филия за закуска.
Евън мразеше навика й да става рано и мърмореше, че това е причината да бъде мрачна на партитата. Сега, в малката й къщичка край морето, нямаше кой да я критикува, не бе нужно да се промъква дебнешком. Беше отворила широко прозорците и целият ден й принадлежеше.
Все още дъвчейки филията и пъхнала крайшник от хляба в джоба на шортите си, тя се отправи на дълга разходка по брега. По водната повърхност се носеха лодки. Морето бе синьо и спокойно, с игриви вълни, които се плискаха по пясъка. Над тях прелитаха чайки, грациозно танцуващи във въздуха. Пронизителните им писъци се смесваха с непрестанния плясък на разбиващите се вълни.
Нел също затанцува. После извади хляба от джоба си, натроши го и хвърли нагоре трохите, гледайки как чайките кръжат и се спускат към водата.
„Сама съм — помисли си и вдигна поглед към небето. — Но не самотна.“ Не мислеше, че някога отново ще почувства самота.
Чу камбанен звън и се обърна да погледне към бялата островърха камбанария. Сведе поглед към шортите си с разръфан подгъв и към пълните с пясък маратонки. Реши, че облеклото й едва ли е подходящо за църковна служба. Но би могла да отдаде почит на Бога по свой собствен начин и да отправи благодарствена молитва.
Докато се чуваше ехото от камбанния звън, Нел седна близо до водата. „Тук цари спокойствие и радост“, помисли си тя. Някога не би си въобразила, че тези неща й принадлежат, без да са нужни усилия, за да ги заслужи. Щеше да помни, че всеки ден трябва да дава нещо в замяна. Дори да е само троха хляб за чайките. Щеше да се грижи за растенията, които бе посадила, да се държи любезно с всички и винаги да бъде готова да се притече на помощ.
Щеше да спази обещанията си и да не очаква нищо — освен шанса да води скромен живот, така че да не вреди на никого. Щеше да заработва парите си и да ги цени. Отсега нататък щеше да се радва на простите неща.
Стана, започна да събира мидени черупки, които пъхаше в джобовете си. Когато те се напълниха, събу обувките си, за да използва и тях. Стигна до най-отдалечения край на плажа, където над пясъка стърчаха скали, и залитайки, се приближи към водата. Тук-там имаше гладки, заоблени камъни колкото човешка длан. Нел взе един после още един, чудейки се дали не би могла да огради с тях малката си леха с подправки.
Усети движение от лявата си страна, което я накара да стисне по-здраво камъка и бързо да се обърне. Сърцето й продължи да бие лудо, когато съзря Зак, който слизаше на зигзаг по дървените стълби.
— Здравей!
— Добро утро.
Като инстинктивна самозащита Нел хвърли поглед назад, опитвайки се да прецени колко се е отдалечила от селото. Плажът вече не беше пуст, но хората, които се мяркаха, не бяха много близо.
— Чудесно време за дълга разходка — отбеляза той, накланяйки се към парапета, за да я погледне отблизо. — Ти със сигурност си се възползвала.
Беше я наблюдавал, включително и танца й с чайките. „Жалко“, помисли си Зак. Сияещият допреди миг израз на лицето й бе изчезнал и жената бе станала предпазлива.
— Не съм усетила, че съм се отдалечила толкова.