— Чудесно, благодаря. Кухнята е прекрасна.
— Ние я използваме предимно за затопляне на готова храна.
— Жалко.
Имаше многобройни плотове с цвят на гранит, прекрасни дървени шкафове със стъклени вратички. Мивката бе двойна и през прозореца над нея се виждаха заливчето и морето.
„Мястото за съхранение на продукти и работното пространство е предостатъчно — помисли си тя. — С малко повече организация и въображение би била чудесна… Ние? — Беше казал «ние», осъзна Нел. — Дали с женен?“ Не бе предвидила тази възможност. Не че имаше някакво значение, но…
Той флиртуваше с нея. Нел нямаше много опит в това отношение, но усещаше кога един мъж флиртува.
— Много мисли ти минават през главата. — Зак й подаде чаша. — Защо не споделиш някоя от тях?
— Не, просто си мислех колко прекрасна с тази стая.
— Беше много по-представителна, когато майка ми се грижеше за нея. Сега, когато сме само с Рипли, не й обръщаме особено внимание.
— Рипли. О, разбирам.
— Чудеше се дали съм женен, или живея с някоя, която не ми е сестра. Това е чудесно.
— Не ме засяга.
— Не съм казал нищо подобно. Казах само, че е чудесно. Бих те развел из къщата, но сигурно е в още по-лошо състояние от кухнята. А ти явно обичаш реда. Ще минем оттук. — Зак отново я хвана за ръка и я задърпа навън.
— Къде отиваме? Наистина трябва да се връщам.
— Неделя е и ще прекараме почивния си ден заедно. Имам нещо, което ще ти хареса — продължи той и я поведе през верандата, която опасваше цялата къща и свършваше до буренясала градина с няколко криви дървета. Изтъркани стълби водеха към верандата на втория етаж, която гледаше към морето.
Зак все още я държеше за ръка и я поведе нагоре. Вдишвайки морския въздух, галена от слънчевите лъчи, Нел си помисли колко приятно би било да се изтегне тук на шезлонг, оставяйки зад гърба си ежедневните проблеми. До железния парапет имаше телескоп и увивно растение, което чакаше да бъде посадено.
— Прав сте. — Тя се приближи до парапета, наведе се напред и дълбоко си пое дъх. — Наистина ми харесва.
— Погледнеш ли на запад, при ясно време можеш да видиш крайбрежието.
— Телескопът не е насочен на запад.
В момента цялото му внимание бе съсредоточено върху стройните й крака.
— Мисля, че не е.
— Какво наблюдаваш?
— Всичко, което привлече вниманието ми.
Нел хвърли бегъл поглед нагоре и се отмести встрани. Зак не откъсваше очи от нея. И двамата разбираха какво означават подобни дълги, замислени погледи.
— Бих се изкушила да остана тук цял ден — каза тя, поглеждайки към селото. — Да следя кой идва и си отива.
— Наблюдавах те тази сутрин как храниш чайките. — Зак се облегна на парапета, явно съвършено спокоен, докато пиеше чай с лед в дома си. — Събудих се с мисълта: „Непременно трябва да намеря причина да се отбия в жълтата къщичка и още веднъж да видя Нел Чанинг.“ После дойдох тук със сутрешното си кафе и те съзрях на плажа. Така че нямаше нужда да измислям причина да те видя отново.
— Шерифе…
— Днес е почивният ми ден — напомни й той. Понечи да докосне косата й, но когато тя се обърна, бързо пъхна ръка в джоба си. — Защо не прекараме няколко часа с лодката в морето?
— Не мога. Трябва да…
— Недей да търсиш извинение. Просто кажи: „Някой друг път.“
— Да. — Усети, че стомахът й, който се бе свил на топка, се отпусна. — Някой друг път. Наистина трябва да вървя. Благодаря за чая и за прекрасния изглед.
— Нел… — Зак отново я хвана за ръка и леко стисна треперещите й пръсти. — Има граница между това да накараш една жена да се почувства малко нервна и да я изплашиш. Не искам да я прекрача. Когато ме опознаеш малко по-добре, ще ми повярваш.
— Точно сега се опитвам да опозная самата себе си.
— Радвам се, че си откровена. Ще ти донеса торбичка за мидите и камъчетата.
Зак реши да ходи всяка сутрин в кафенето. Да вземе чаша кафе с кифличка, да размени някоя дума. Нел щеше да свикне да го вижда и следващия път, когато останат насаме заедно, нямаше да бъде принудена да търси повод да избяга.
Ясно осъзнаваше, че не само Нел забелязва новия му навик, но не обръщаше внимание на закачливите коментари, многозначителните намигвания и подсмихвания. Животът на острова имаше свой собствен ритъм и когато се случеше нещо необичайно, всички го долавяха.
Зак бе застанал на кея и отпиваше от наистина превъзходното кафе на Нел, докато изслушваше Карл Мейси, които се оплакваше от бракониерите на омари.