— Три божи дни тази седмица капанът беше празен и дори не са си направили труда да го затворят след себе си. Подозирам, че са колежанчетата, които са на квартира в „Боуинг плейс“ — сподели той и се изплю. — Ето кой върши това. Само да ги хвана, ще ме запомнят.
— Е, Карл, фактите сочат, че е работа на летовници и в дъното стоят някакви хлапета. Защо не ме оставиш да поговоря с тях?
— Нали по закон нямаш право да смущаваш почивката им без доказателства?
— Не, но може би няма да се сетят за това.
— Някои трябва да ги сплаши. — Загрубялото му лице се намръщи. — Ходих при Миа Девлин и я помолих да направи магия на капаните ми.
Зак потръпна:
— Стига, Карл…
— По-добре е, отколкото да надупча мършавите им задници със сачми, нали? Мисля, че това ще е следващото, което ще направя.
— Нека аз се заема със случая.
— Казах ти за подозренията си, нали? — Карл се намръщи и поклати глава. — Няма да е зле да се охраняват всичките ми бази. Между другото хвърлих един поглед на новопристигналата, докато бях в кафенето. — Грозноватото, сбръчкано лице на Карл се изкриви в усмивка. — Да видя защо тези дни си толкова редовен клиент. Сигурно е много приятно за един мъж да започва деня, виждайки онези големи сини очи.
— Не се опитвай да се саморазправяш с момчетата. Дръж пушката си в шкафа, Карл. Аз ще се погрижа.
Зак се отправи към полицейския участък — първо, за да провери списъка с летовниците. До „Боуинг плейс“ можеше да се стигне лесно пеша, но реши да отиде с патрулната кола — за по-голям авторитет.
Сградата с квартири под наем за летовници се намираше на една пресечка зад плажа. Отпред имаше голяма преградена веранда, където висяха прострени плажни кърпи и бански костюми. Виждаше се малка масичка, отрупана с празни кутии от бира и остатъци от снощната вечеря.
„Не са се сетили да изхвърлят доказателствата“, помисли си Зак и поклати глава. Изстъргани черупки от омари лежаха, разхвърляни по масата, подобно на гигантски насекоми. Той извади шерифската си значка от джоба и я закачи. Може би щяха да се стреснат при вида и.
Започна да чука на вратата и не престана, докато не му отвориха. Момчето, което се показа, бе на около двадесет години. Присви очи от силното слънце. Косата му бе разрошена, носеше боксерки на ярки райета, а кожата му имаше златист загар.
— Уф! — промърмори то.
— Шериф Тод, местна полиция. Може ли да вляза?
— За к’во? Колко е часът?
„Пиян фукльо“, реши Зак и спокойно обясни:
— За да разговарям с теб. Около десет и половина е. Приятелите ти наблизо ли са?
— Някъде тук. Проблем ли има? Боже!
Момчето преглътна, залитна и тръгна, препъвайки се, през трапезарията. Мина покрай плота и стигна до мивката. Пусна силна струя вода и пъхна главата си отдолу.
— Купон ли сте си правили снощи? — попита Зак, когато момчето се обърна с лице. От косата му капеше вода.
— Нещо такова — Грабна хартиена салфетка и се избърса. — Много шум ли вдигахме?
— Няма оплаквания. Как ти е името, синко?
— Джош. Джош Танър.
— Е, хайде, Джош, събуди приятелите си. Не искам да губя много от времето ти.
— Да, добре.
Докато чакаше, Зак се ослуша. Чуха се няколко ругатни, тропане, пускане на вода в тоалетната.
Тримата младежи, които се появиха заедно с Джош, бяха полуголи. Единият се строполи на стола и самодоволно се захили:
— Какво има?
„Това е поза“, досети се Зак.
— Как ти е името?
— Стив Хикмън.
„Бостънски акцент — заключи Зак. — Говори почти като Кенеди. Явно е синче на важни клечки“.
— Добре, Стив, ето за какво става въпрос. За бракониерство на омари се плаща хиляда долара глоба. Причината е в това, че докато едни за удоволствие се промъкват и опразват капаните, други хора разчитат на улова, за да се изхранват. Едно ваше нощно развлечение за тях означава загуба на пари. — Докато ги мъмреше, Зак забеляза, че момчетата смутено подсмърчат. Онова, което отвори вратата, виновно се изчерви и погледна встрани. — Това, което сте изяли на верандата снощи, би ви струвало около четиридесет долара на пазара. Така че потърсете на пристанището човек на име Карл Мейси, дайте му парите и случаят ще приключи.
— Не знам за какво говорите. Да не би този Мейси да е белязал омарите си? — Стив отново се захили самодоволно и се почеса по корема. — Нямате доказателства, че сме откраднали нещо.
— Така е. — Зак обходи с поглед стаята, смутените и леко засрамени лица на момчетата. — Тази сграда се дава под наем за хиляда и двеста на седмица в разгара на сезона и още двеста и петдесет за лодката. Като прибавим забавления, храна, бира, вие, момчета, плащате доста пари на седмица тук.